Поведох я обратно към писмата и куфарчето ми; притеснявах се да ги оставя без надзор дори и за няколко минути. Тя грижливо бе прибрала всичко обратно в плика — не се и съмнявах, че е запазила и реда им. Седнахме на пейката почти приятелски.
— Нека да допуснем, че в изчезването му е замесена свръхестествена сила — осмелих се да предположа. — Не мога да повярвам, че го казвам, но за спора да приемем, че е така. Какво според теб трябва да се направи оттук нататък?
— Ами — произнесе бавно тя. Профилът й бе остър и замислен, съвсем близо до мен на слабата светлина. — Не мисля, че това би ти помогнало особено в днешното разследване, но ако следваме логиката на преданието за Дракула, трябва да допуснем, че Роси е бил нападнат и отвлечен от вампир, който или ще го убие, или — по-вероятно — ще го зарази с проклятието на живите мъртъвци. След три ухапвания, при които кръвта ти се смесва с кръвта на Дракула или на някой от учениците му, ставаш вампир за вечни времена, както знаеш. Ако е бил ухапан веднъж, трябва да го намериш колкото е възможно по-бързо.
— Но защо Дракула се е появил точно тук от целия широк свят? Защо му е да отвлича Роси? Защо просто не го ухапе и зарази, оставяйки останалите в неведение за промяната?
— Не знам — каза тя и поклати глава. — Необичайно поведение, поне според народните поверия. Роси е бил — искам да кажа, ако изобщо става въпрос за свръхестествена намеса — явно е бил особено важен за Влад Дракула. Може би дори в някакъв смисъл е представлявал заплаха за него.
— Смяташ ли, че като намерих тази книжка и я занесох на Роси, някак предизвиках изчезването му?
— Логично погледнато, това е абсурдно. Но… — тя грижливо сгъна ръкавиците върху черната пола в скута си. — Чудя се дали не пропускаме един източник на информация.
Устните й се отпуснаха. Благодарих й наум за това „пропускаме“ — задето включи и себе си в това число.
— Кой източник?
Тя въздъхна и разгъна ръкавиците.
— Майка ми.
— Майка ти? Но какво би могла да знае тя… — едва бях започнал с въпросите, когато в църквата нахлу светлина и ме лъхна течение, което ме накара да се обърна. От нашето място виждахме черковните порти, но ние не се забелязвахме оттам — бях избрал това стратегическо място, за да наблюдавам пристигането на Хелън. Сега между вратите се пъхна ръка, а после изникна и изпито, ъгловато лице. Странният библиотекар надничаше в църквата.
Не мога да опиша чувството, което ме обзе в онази спокойна църква, когато лицето на библиотекаря се появи между портите. Внезапно си представих остра муцуна, животно, което се промъква дебнешком, душейки по пътя си като невестулка или плъх. До мен Хелън беше замръзнала, впила очи във вратата. Всеки миг щеше да подуши следата ни. Пресметнах, че имахме секунда или две, затова безшумно събрах книжата в куфарчето с една ръка, хванах Хелън с другата — нямаше време да й поискам разрешение — и я изтеглих към края на пейката, до страничната пътека. Там имаше отворена врата, която водеше към малка стаичка, и ние се вмъкнахме вътре. Тихо затворих вратата. Отвътре нямаше начин да се заключи, мъчително отбелязах аз, макар че вратата беше снабдена с огромна желязна ключалка.
В малката стаичка беше по-тъмно, отколкото в самата църква. В средата й имаше кръщелен купел, а край стените — една или две тапицирани пейки. Двамата с Хелън мълчаливо се спогледахме. Не можех да разчета изражението й, но то със сигурност излъчваше точно толкова бдителност и храбро предизвикателство, колкото и страх. Без думи или жестове, двамата внимателно се изтеглихме зад купела, а Хелън се хвана за ръба му, за да е по-стабилна. След някоя и друга минута вече не издържах; връчих й книжата и се върнах при ключалката. Предпазливо погледнах през нея и видях библиотекаря да обикаля една колона. Наистина приличаше на невестулка, докато се озърташе край всяка пейка с издадената си напред остра муцунка. Обърна се към мен и аз се дръпнах назад. Като че ли оглеждаше вратата към нашето скривалище и дори тръгна насам, но след крачка-две се отказа. Изведнъж в полезрението ми се появи и люляков пуловер. Една от дамите, които подреждаха олтара. Дочух приглушения й глас:
— Мога ли да ви помогна? — попита любезно тя.
— Ами, търся някого — гласът на библиотекаря беше пронизителен, твърде силен за храма. — Да сте виждала тук една млада дама в черен костюм? С тъмна коса?
— Всъщност да — любезната жена също се огледа. — Преди малко имаше такава дама. Придружаваше я млад мъж и седяха на крайните пейки. Но сега определено я няма.
Невестулката се повъртя наляво-надясно.