— Сведенията за Роси са тъкмо моя работа — сопна се тя. — Не си мисли, че ти правя услуга, господин Холандски търговецо.
Хвърлих й кос поглед. Осъзнах, че вече бях свикнал с грубия й хумор, а и нещо в извивката на бузата й до издължения прав нос изглеждаше почти закачливо, развеселено.
— Добре. Но ще стоя плътно зад него и ако загазиш, моментално ще притичам да ти помогна.
На входа на библиотеката се разделихме сърдечно:
— Късмет, господин Холандски — каза Хелън и се ръкува с мен, както си беше с ръкавиците.
— И на теб, мис…
— Шшт — прошепна тя и отмина.
Оттеглих се при каталога и напосоки изтеглих едно чекмедже — „от Бенедиктински до Бен Хур“ — за да изглеждам потънал в работа. Както бях навел глава над чекмеджето, наблюдавах бюрото за пропуски; Хелън си вадеше разрешение да се качи на горните етажи, фигурата й в черното палто беше висока и стройна, а гърбът й — решително обърнат към дългата пътека на каталожната зала. После видях и библиотекаря да се промъква от другата страна на залата, придържайки се близо до каталожните шкафове срещу мен. Беше стигнал почти до буквата „Н“, когато Хелън тръгна към вратата за горните етажи. Отлично познавах тази врата, почти всекидневно минавах през нея, но никога преди тя не беше зейвала толкова многозначително пред очите ми. През деня обикновено стоеше отворена, но пазачът проверяваше пропуските. Тъмният силует на Хелън бързо потъна нагоре по желязното стълбище. Библиотекарят за минутка се помота около „Р“, после порови в джоба на сакото си — схванах, че сигурно имаше специален служебен пропуск — измъкна картата си и изчезна.
Забързах към бюрото за пропуски. „Искам да се кача при книгите, ако обичате“, казах на дежурната библиотекарка. Не я бях виждал по-рано — беше много бавна — и ми се стори, че пълните й ръчички се мотаха цяла вечност с жълтите картончета, докато най-накрая ми подаде едно от тях. Най-сетне успях да мина през вратата и предпазливо пристъпих по стълбището, оглеждайки се нагоре. На всеки етаж през железните стъпала се виждаше и горната площадка, но нищо повече. Библиотекарят не се забелязваше над мен, нищо не се и чуваше.
Промъкнах се на втория етаж през отделите за икономика и социология. Третият също беше пуст, само неколцина студенти четяха по бюрата си. На четвъртия етаж вече истински се разтревожих. Беше прекалено тихо. Изобщо не трябваше да оставям Хелън да се захваща с ролята на примамка. Внезапно се сетих за разказа на Роси за неговия приятел Хеджис и ускорих крачка. Петият етаж — археология и антропология — беше пълен със студенти последна година на някакъв семинар, които на тих глас сравняваха записките си. Видът им ме поуспокои; не беше възможно само два етажа по-нагоре да се случва нещо ужасно. На шестия етаж чух стъпки над главата си, а на седмия — отдела по история — поспрях, докато се колебаех дали мога да вляза сред лавиците, без да издам присъствието си.
Поне този етаж ми беше добре познат; тук беше моето царство, където познавах всяко бюро и всеки стол, всеки рафт с голямоформатни книги. Отначало историческият отдел ми се стори също толкова тих като останалите, но след миг дочух приглушен разговор от един ъгъл между лавиците. Промъкнах се нататък, стъпвайки колкото се може по-тихо покрай Вавилон и Асирия. Тогава чух гласа на Хелън. Сигурен бях, че е Хелън, а после се разнесе неприятен стържещ глас, който очевидно принадлежеше на библиотекаря. Сърцето ми подскочи. Бяха в средновековния раздел — и него познавах отлично — и аз се промъкнах още по-наблизо, за да чувам думите им, макар че не смеех да погледна иззад следващата лавица. Май бяха точно от другата страна на рафтовете от дясно. „Нима?“ — питаше Хелън с неприязнен тон.
Стържещият гласец пак поде: „Нямате право да се ровите из тези книги, млада госпожице.“
„Тези книги? Собственост на университета? Кой сте вие, та да конфискувате университетски книги?“
Гласът на библиотекаря звучеше едновременно гневно и увещаващо. „Не ви трябва да си губите времето с такива книги. Те не са подходящо четиво за такава млада дама. Просто ги върнете днес и въпросът ще приключи.“
„И защо са ви толкова необходими?“ — гласът на Хелън беше спокоен и ясен. „Да не би това да има нещо общо с професор Роси например?“
Свит зад рафта с Английския феодализъм, не бях сигурен дали да си трая или да се смея на глас. Каквото и да мислеше Хелън за тази история, определено беше заинтригувана. Очевидно не ме смяташе за луд. А и искаше да ми помогне, макар и само за да изкопчи повече информация за Роси за собствените си цели.
„Професор… кой? Не ви разбирам“, тросна се библиотекарят.