„Знаете ли къде е той?“ — рязко попита Хелън.
„Млада госпожице, нямам никаква представа за какво говорите. Трябва обаче да върнете тези книги, тъй като библиотеката има работа по тях, в противен случай академичната ви кариера несъмнено ще пострада.“
„Кариерата ми?“ — Хелън изсумтя презрително. „Не мога да върна тези книги точно сега. Имам важна работа.“
„Тогава ще трябва да ви принудя да ги оставите. Къде са?“
Чух пристъпване, като че ли Хелън се отдръпна. Бях на ръба да изскоча иззад ъгъла и да стоваря дебелия том с цистерцианските абатства на главата на гнусната невестулка, когато Хелън ненадейно извади нов коз.
„Вижте какво — поде тя, — ако ми кажете нещо за професор Роси, може би ще ви покажа една… — тя спря за миг, — една карта, с която се сдобих неотдавна.“
Стомахът ми сякаш пропадна чак до първия етаж. Картата? Какво беше намислила Хелън? Защо ще издава такава жизненоважна информация? Картата можеше да се окаже най-опасната, но и най-значимата ни придобивка, ако преценката на Роси за нейното значение беше правилна. Моята най-опасна придобивка, поправих сам себе си. Дали Хелън не играеше двойна игра? За миг всичко ми стана ясно: тя смяташе да използва картата, за да се добере първа до Роси, да приключи изследването му, а мен само ме използваше, за да научи онова, което той е знаел, а сега ще го публикува и ще го изложи пред всички — нямах време за повече от тези прехвръкнали през ума ми откровения, защото в следващия миг библиотекарят изрева: „Картата! Картата на Роси е у теб! Ще те убия за тази карта!“ Хелън изохка, после се чу вик и тупване. „Пусни го!“ — крещеше библиотекарят.
С един скок се озовах върху него. Дребната му глава се удари в пода с трясък, от който чак моят мозък се размъти. Хелън се наведе до мен. Беше съвсем бледа, но изглеждаше спокойна. Стискаше сребърното си кръстче за двайсет и пет цента от църквата, като го държеше точно над него, докато той се съпротивяваше и пенеше под мен. Библиотекарят беше доста слаб и само за няколко минути успях да го прикова на пода — късмет извадих, като се има предвид, че последните три години бях прекарал в прелистване на крехки холандски документи, а не във вдигане на тежести. Той се гърчеше под хватката ми и аз застъпих краката му с коляно. „Роси!“ — изпищя той. — „Не е честно! Аз трябваше да замина вместо него — беше мой ред! Дай ми картата! Толкова отдавна чакам — от двайсет години работя за това!“ Той взе да хълца, издавайки жалък, грозен звук. Докато главата му се извиваше наляво-надясно, видях двойната раничка малко над яката му — две дълбоки грапави дупчици. Пазех ръцете си колкото може по-далеч от тях.
„Къде е Роси?“ — изръмжах аз. „Веднага казвай къде е — какво му направи?“ Хелън приближи разпятието и онзи изви лицето си настрани, гърчейки се под колената ми. С удивление наблюдавах, дори и в такъв момент, ефекта на символа върху това създание. Холивуд ли беше това, суеверие ли, или история? Чудех се как тогава беше влязъл в църквата — там обаче той стоеше далеч от олтара и параклисите, спомних си аз, и се беше отдръпнал дори и от жената, която украсяваше олтара.
„Не съм го докоснал! Нищо не знам!“
„Знаеш, всичко знаеш“, Хелън се наведе към него. Беше разярена, но и пребледняла, и сега забелязах, че със свободната ръка притискаше врата си.
„Хелън!“
Явно бях извикал на глас, но тя не ми обърна внимание и не сваляше гневни очи от библиотекаря.
— Къде е Роси? За какво си чакал от години? Той се дърпаше от нея. — Ще го сложа на челото ти, каза Хелън и приближи кръстчето.
„Не!“ — изкрещя той. „Ще ти кажа. Роси не искаше да ходи. Аз исках. Не беше честно. Той взе Роси вместо мен! Взе го насила… а аз щях на драго сърце да му служа, да му помагам, да картотекирам…“ — той рязко затвори уста.
„Какво?“ — леко блъснах главата му в пода, за респект. „Кой отвлече Роси? Къде го криеш?“
Хелън държеше кръстчето точно под носа му и той пак захълца. „Господарят“, изскимтя той. До мен Хелън си пое дълбоко дъх и седна назад на петите си, като че ли неволно се сгърчи от думите му.
„Кой е господарят ти?“ — забих коляно в крака му. — „Къде е отвел Роси?“
Очите му горяха. Беше потресаваща гледка — изкривеното лице с наглед обикновените човешки черти криеше ужасяваща тайна. „Където трябваше да отида аз! В гроба!“
Може би бях отпуснал хватката си, може би признанието му даде нови сили — вероятно от адски страх, както ми хрумна по-късно. Във всеки случай, той рязко освободи едната си ръка, изви се като скорпион и огъна назад китката ми там, където натискаше рамото му. Болката беше нетърпима и аз ядно дръпнах ръката си. Беше изчезнал, преди да разбера какво става. Втурнах се след него надолу по стълбите, профучах край семинара на докторантите и край тихите владения на знанието по долните етажи. Пречеше ми куфарчето, което стисках в ръка. Дори и в първия миг на преследването, осъзнах случайно, не бях посмял да го изпусна от ръце. Нито да го дам на Хелън. Тя му беше казала за картата. Беше ме предала. Пък и той я беше ухапал, макар и за кратко. Дали сега и тя не беше заразена?