Видът на книгата обаче никак не ми допадна. Затворих я нетърпеливо и до късно следобед писах за търговските гилдии. На излизане от библиотеката спрях на регистратурата и подадох книгата на един от библиотекарите, който обеща да я остави в шкафа за изгубени вещи.
В осем часа на следващата сутрин, когато отново се довлякох до библиотеката, за да поработя върху дипломната си работа, онази книга пак беше върху бюрото ми, отворена на единствената си жестока илюстрация. Усетих раздразнение, понеже помислих, че библиотекарят не ме е разбрал. Бързо я сложих настрана и целият ден измина, без да я погледна. Късно следобед имах уговорка с моя научен ръководител и докато събирах нещата си, измъкнах необикновената книга и я прибавих към купчината. Направих го съвсем импулсивно, нямах намерение да я присвоявам, но професор Роси обичаше историческите загадки и си помислих, че може би щях да успея да го заинтригувам. Освен това благодарение на обширните си познания по европейска история той можеше и да разпознае книгата.
Обикновено с Роси се виждахме след лекцията му следобед и аз обичах да се промъквам в аудиторията преди края й, за да го погледам в действие. Този семестър той преподаваше антична история на Средиземноморието и бях успял да чуя завършека на няколко лекции, всяка брилянтна и завладяваща, плод на невероятната му ораторска дарба. Този път се добрах на пръсти до едно свободно място най-отзад тъкмо навреме, за да хвана заключителната част на беседата за възстановяването на двореца на Минос на остров Крит от сър Артър Евънс. Аудиторията представляваше мрачна готическа зала, която побираше петстотин студенти. Беше тихо като в катедрала. Никой не смееше да мръдне, всички очи бяха приковани в човека пред тях.
Роси стоеше сам на осветения подиум. Понякога крачеше напред-назад и излагаше своите идеи на глас, все едно ги предъвкваше в усамотението на кабинета си. После внезапно спираше и впиваше поглед сред студентите с красноречив жест или зашеметяващо твърдение. Не използваше катедрата, презираше микрофоните и никога не четеше от бележки, макар че от време на време прожектираше диапозитиви, като почукваше по огромния екран с показалката, за да подчертае мисълта си. Понякога така се разпалваше, че размахваше ръце и притичваше напред през подиума. Носеше се легенда, че от възторг пред процъфтяващата гръцка демокрация веднъж паднал от подиума, но успял да се изправи, без изобщо да наруши ритъма на лекцията си. Така и не посмях да го попитам дали е истина.
Днес беше замислен и крачеше из стаята с ръце на гърба. „Сър Артър Евънс, моля запомнете, възстановил двореца на цар Минос в Кносос отчасти въз основа на оцелелите руини, отчасти според собственото си въображение и според своята представа за характера на минойската цивилизация.“ Той се загледа в свода над нас. „Източниците били оскъдни и Евънс трябвало да реши доста загадки. Вместо да го възстанови с приблизителна точност, той използвал въображението си, за да създаде смайващ дворцов стил — цялостен, макар и не съвсем коректен. Прав ли е бил?“
Тук той направи пауза и почти замечтано зарея поглед над морето от рошави глави, щръкнали перчеми, небрежни прически, нарочно опърпани пуловери и любопитни момчешки лица (не забравяй, че по онова време само момчета можеха да завършат такъв университет, докато ти, скъпа дъще, вероятно ще можеш да се запишеш където си пожелаеш). Петстотин чифта очи го гледаха в очакване. „Ще оставя този въпрос на вас“, усмихна се Роси, рязко се обърна и напусна подиума.
Всички поеха дъх, после започнаха да бърборят и да се смеят, да събират нещата си. След лекция Роси обикновено сядаше на края на подиума и някои от по-жадните му ученици се втурваха да задават въпроси. Той им отговаряше сериозно и доброжелателно, докато не си тръгне и последният студент. Тогава отивах и аз да го поздравя.
— Пол, приятелю! Хайде да починем и да поговорим холандски. — Той ме потупа приятелски по рамото и двамата излязохме от аудиторията.
Кабинетът на Роси винаги ме забавляваше, защото опровергаваше обичайната представа за професорски безпорядък: книгите бяха подредени по лавиците, модерна кафеварка стоеше до прозореца да утолява навика му непрестанно да пие кафе, цветя, които никога не оставаха сухи, красяха бюрото му, а самият той бе винаги елегантен в панталони от туид и безукорна риза с вратовръзка. Лицето му бе излято по чист английски калъп, с остри черти и наситено сини очи; самият той веднъж ми каза, че от баща си, тоскански имигрант в Съсекс, наследил единствено любовта към вкусната храна. В очите на Роси се отразяваше един свят, сигурен и подреден като смяната на караула пред Бъкингамския дворец.