За пръв и последен път преминах тичешком, вместо със спокойна крачка, през смълчаната зала на библиотеката и само с крайчеца на очите си забелязах изумените лица, които се обръщаха след мен, докато прелитах покрай тях. От библиотекаря нямаше и следа. Можеше да се е скрил в което и да е от служебните помещения, осъзнах отчаяно, във всяка каталожна килийка или килерче, предназначено само за служители на библиотеката. Рязко блъснах тежката входна врата — изрязана в огромните готически порти на залата, които никога не се отваряха изцяло. После спрях на стълбите. Следобедното слънце ме заслепи, като че ли и аз живеех в подземие, в пещера на прилепи и плъхове. Няколко коли бяха спрели на улицата пред библиотеката. Всъщност цялото движение беше замряло, а едно момиче в униформа на сервитьорка плачеше на тротоара и сочеше нещо. Друг крещеше, а двама мъже бяха коленичили до предната гума на една от спрелите коли. Краката на библиотекаря невестулка стърчаха под колата, извити под невъзможен ъгъл. Едната му ръка се беше простряла над главата му. Лежеше с лице върху паважа в малка локвичка кръв, завинаги заспал.
Глава 22
Баща ми не искаше да ме вземе в Оксфорд. Щял да остане там шест дни, обясни той, а аз не бивало да изпускам толкова много часове в училище. Бях учудена, че е склонен да ме остави сама вкъщи; не беше го правил, откакто открих драконовата книжка. Дали не беше предвидил специални предпазни мерки? Изтъкнах, че екскурзията ни по югославското крайбрежие отне почти две седмици, без да се отрази на успеха ми в училище. Той отвърна, че образованието винаги трябва да е на първо място. Възразих, като казах, че по собствените му думи пътешествието е най-добрият учител и че месец май е най-приятният за пътуване. Измъкнах бележника си, който грееше с отлични оценки, както и контролното по история, под което нашият доста префърцунен учител беше написал: „Демонстрирате изключителна проницателност за естеството на историческия анализ, особено за вашите години“, коментар, който бях запомнила и често си го повтарях като мантра, преди да заспя.
Баща ми видимо се поколеба, остави ножа и вилицата си по начин, който, както знаех, означаваше само кратка пауза във вечерята ни в старинната холандска трапезария, а не край на първото ястие. Каза ми, че този път работата ще му попречи да ме разведе както трябва и че не иска да съсипе първите ми впечатления от Оксфорд, като ме държи затворена в някоя стая. Отвърнах, че предпочитам да стоя затворена в Оксфорд, отколкото у дома с мисис Клей — тук двамата снишихме глас, макар че тя имаше свободна вечер. Освен това, добавих, бях достатъчно голяма, за да се разхождам и сама. Той пак каза, че според него не било разумно да отивам, защото преговорите се очертавали като твърде… напрегнати. Май не беше точно така, но той не успя да продължи и знаех защо. Точно както аз не можех да изложа същинския си мотив за желанието ми да отида, така и той не можеше да използва своя аргумент, за да ми попречи. Не можех да му кажа гласно, че точно сега не мога да понеса да го оставя сам с черните кръгове под очите и прегърбените от умора рамене. Той пък не можеше да ми отвърне, че в Оксфорд вероятно няма да е безопасно за него, а следователно и за мен. Помълча за минута-две, а после съвсем тихо ме попита какво има за десерт и аз донесох безвкусния оризов пудинг с горски плодове на мисис Клей, която винаги го приготвяше като компенсация за свободните си вечери, когато отиваше на кино в Британския център без нас.
Бях си представяла Оксфорд смълчан и злачен, нещо като катедрала на открито, където благородни учени в средновековни дрехи важно крачат насам-натам, всеки хванал по един студент подръка, за да му чете лекции по история, литература, мъглява теология. Действителността се оказа потресаващо оживена: мотоциклети надуваха клаксони, малки коли се стрелкаха напред-назад и едва се разминаваха с пресичащите студенти, тълпи туристи с фотоапарати снимаха кръста на тротоара, където преди четиристотин години, още преди да има тротоари, двама епископи били изгорени на клада. Благородните учени, както и студентите носеха разочароващо съвременни дрехи, най-често вълнени пуловери с тъмни панталони от тънка вълна за преподавателите и дънки за подопечните им. Със съжаление си помислих, че по времето на Роси, поне четирийсет години преди да слезем от автобуса на Брод Стрийт, Оксфорд сигурно е бил облечен поне малко по-прилично.