Мастър Джеймс бил убеден, че съм способна да пътувам сама; нямало съмнение, че съм напълно самостоятелна девойка. Просто не можел — той ми отправи още по-мила усмивка — просто не можел да отстъпи от думата, която дал на баща ми, а двамата били стари приятели. Аз съм била най-драгоценното съкровище на баща си, затова не можел да ме остави беззащитна. Не го правел заради мен, изобщо, това да ми е ясно, а заради баща ми — да сме му доставели това удоволствие. Стивън Барли се материализира преди да успея пак да отворя уста или да осмисля напълно новината, че старшият преподавател е стар приятел на баща ми, докато аз си мислех, че преди два дни се видяха за пръв път. Нямах време да обмисля това несъответствие; Стивън стоеше до мен като мой стар приятел, стискаше чанта и яке съвсем като мен и аз просто не успях истински да съжаля, че го виждам. Съжалявах за обиколката, която той щеше да ме принуди да направя, но не се терзаех толкова много, както би трябвало. Нямаше как да не се зарадвам на широката му непринудена усмивка, да не се засмея на неговото „Добре че си ти, измъкна ме от бая работа!“ Мастър Джеймс беше по-сериозен.
— И тази работа е важна, моето момче — каза му той. — Искам да ми се обадиш от Амстердам веднага щом пристигнете и да говориш с икономката. Ето ти пари за билети и храна, а ти ще ми донесеш касови бележки.
Лешниковите му очи просветнаха закачливо.
— Не че не може да си купиш някой и друг холандски шоколад на гарата. Донеси и на мен един. Не е хубав като белгийския, но ще свърши работа. Хайде, изчезвайте сега и умната!
После тържествено се ръкува с мен и ми подаде визитката си.
— Довиждане, миличка. Когато и ти опреш до университета, ела при нас.
Пред кабинета Стивън взе куфара ми.
— Хайде да тръгваме. Имаме билети за десет и половина, но не пречи да отидем и по-рано.
Мастър Джеймс и баща ми се бяха погрижили и за най-малкото нещо, забелязах аз и се почудих от какви ли други вериги ще трябва да се измъквам вкъщи. Сега обаче имах друга задача.
— Стивън? — подех аз.
— Викай ми Барли — засмя се той. — Всички ми казват така и толкова съм свикнал, че направо настръхвам, като чуя първото си име.
— Добре — и днес усмивката му беше заразителна, както обикновено. — Барли, аз… може ли да те помоля за нещо, преди да тръгнем? — той кимна. — Искам още веднъж да отида в Камерата.
Беше толкова прекрасна, а и… искам да видя вампирската сбирка. Изобщо не успях да я погледна.
Той изпъшка.
— Веднага разбрах, че си падаш по страхотии. Явно целият ви род е такъв.
— Така си е — усетих, че се изчервявам.
— Добре де. Отиваме да погледнем набързо, но после ще бягаме. Мастър Джеймс ще прониже моето сърце с кол, ако изпуснем влака.
Камерата тази сутрин беше тиха, почти празна и ние бързо се качихме по излъсканото стълбище до злокобната стаичка, където предния ден бяхме изненадали баща ми. Когато влязохме, преглътнах напиращите си сълзи — само часове по-рано баща ми седеше тук, гледайки странно и отвлечено, а сега дори не знаех къде е.
Помнех точното място на рафта, където небрежно бе оставил книгата, докато си говорехме. Трябваше да е точно под стъкленицата с черепа, отляво. Прокарах пръст по лавицата. Барли стоеше край мен (в теснотията беше невъзможно да не стоим един до друг, затова ми се искаше да излезе на балкона) и ме наблюдаваше с нескрито любопитство. Мястото, където трябваше да открия книгата, зееше като липсващ зъб. Замръзнах — баща ми никога, ама никога не би откраднал книга, но тогава кой я е взел? След секунда обаче забелязах същия том една педя встрани. Някой очевидно я беше преместил след последното ми влизане тук. Дали баща ми не се беше връщал отново? Или някой друг я е смъквал от рафта? Подозрително се озърнах към черепа в стъкленицата, но той ми отвърна с празен анатомичен поглед. После, много внимателно, свалих книгата — ето я голямата, сиво-кафява подвързия с черната копринена лента разделител, която се подаваше от горния край. Положих книгата на бюрото и прочетох корицата: „Vampires du Moyen Age“, Baron de Hejduke, Bucarest, 1886.
— За какво ти са тези зловещи дивотии? — Барли надничаше над рамото ми.
— Съчинение за училище — измърморих аз. Книгата беше разделена на глави, точно както си спомнях: „Vampires de la Toscane“, „Vampires de la Normandie“ и така нататък. Накрая намерих нужната глава: „Vampires de Provence et des Pyrénées“. О, Господи, дали френският ми щеше да издържи този изпит? Барли вече поглеждаше часовника си. Пръстът ми пробяга по страницата, но внимавах да не докосна великолепния печат по хартията с цвят на слонова кост. „Vampires dans les villages de Provence…“ Какво ли е търсил баща ми? Той четеше първата страница на тази глава. „I y a aussi une legende…“ Наведох се по-близо.