Оттогава много пъти ми се е случвало да изпитам онова, което за пръв път усетих там. Дотогава досегът ми с писания френски беше напълно учебен, почти като математическа задача. Когато усвоях нов израз, той се превръщаше в прост трамплин към следващото упражнение. Никога не бях усещала тръпката на разбирането, която се предава от думата към ума и към сърцето, не знаех как чуждият език може да се движи и огъва, да плува в пълнокръвното си съществуване пред твоите очи, не бях изпитвала дивия скок на смисъла, мигновената радостна поява на значението, начина, по който напечатаните тела на думите излъчваха потоци топлина и светлина. Оттогава преживях този момент на истината и с други езици — немски, руски, латински, гръцки, за кратко и със санскрит.
Онзи първи път обаче беше откровение. „Il y a aussi une legende“, прошепнах аз и Барли се наведе и също се зачете. Той превеждаше на глас, но умът ми вече бе разбрал значението: „Според една от легендите Дракула, най-благородният и опасният сред вампирите, добил своето могъщество не във Влахия, а благодарение на ереста в манастира «Сен Матийо» в Източните Пиренеи, бенедиктинска обител, основана през 1000-то лето Господне.“
— Какво всъщност е това? — попита Барли.
— Съчинение за училище — повторих аз, но очите ни се срещнаха над книгата и той ме гледаше, като че ли ме вижда за пръв път. — Бива ли те с френския? — попитах стеснително.
— Разбира се — той се усмихна и пак се наведе над страницата — „Твърди се, че Дракула посещавал манастира на всеки шестнайсет години, за да отдаде почит на корените си и да почерпи нови сили от онзи извор, който му позволил да оживее в смъртта.“
— Продължавай, моля те — здраво се хванах за ръба на масата.
— Добре — отвърна той. — „Според изчисленията на брат Пиер дьо Прованс от началото на XVII в. Дракула посещава «Сен Матийо» във втората четвърт на луната през месец май.“
— А сега каква е луната? — прошепнах аз, но и Барли не знаеше.
Книгата повече не споменаваше „Сен Матийо“; останалите страници преразказваха някакъв документ, открит в църква в Перпинян, за смут сред овцете и козите в района през 1428 г.; не беше ясно дали според автора свещеник проблемите са се дължали на вампири или на крадци на добитък.
— Удивителна история — отбеляза Барли. — У вас това ли четете за удоволствие? Интересуват ли те вампирите в Кипър?
Нищо повече в книгата не изглеждаше свързано с моите цели, затова когато Барли отново погледна към часовника си, аз със съжаление се откъснах от примамливата стена от книги.
— Е, беше забавно — каза Барли, докато слизахме по стълбите. — Странно момиче си ти. — Не можех да преценя какво искаше да каже, но се надявах да е комплимент.
Във влака Барли ме разсмиваше с разкази за състудентите си, все отворковци и техните жертви, а после пренесе куфара ми на кораба, с който щяхме да прекосим гъстите като масло сиви води на Ламанша. Беше ясен и хладен ден, затова седнахме на завет на вътрешните пластмасови седалки.
— В сесия не спя много — осведоми ме Барли и моментално заспа, отпуснал глава върху якето, което сви на топка върху рамото си.
Нямах нищо против да поспи час-два, защото имах много неща да обмисля — някои практически, други научни. Най-належащият ми проблем не бяха исторически събития, а мисис Клей. Несъмнено тя щеше да ни очаква в коридора на амстердамската ни къща, изпълнена с неясни страхове за баща ми и за мен. Присъствието й щеше да ме задържи вкъщи поне през нощта и ако не се върнех след училище на следващия ден, тя щеше да тръгне по следите ми като глутница вълци и вероятно щеше да помъкне със себе си и половината личен състав на амстердамската полиция. Освен това и Барли. Хвърлих едно око към спящата му физиономия отсреща; той похъркваше в якето си. Утре Барли щеше да потегли към ферибота точно когато аз тръгвах за училище, така че трябваше да внимавам да не се засечем по пътя.
Когато пристигнахме, мисис Клей наистина беше у дома. Барли стоеше до мен на прага, докато ровех за ключовете си; беше извил глава и с възхищение разглеждаше старите търговски къщи и блестящите канали — „Прелест! И тези рембрандовски лица по улиците!“ Когато мисис Клей внезапно отвори вратата и ме въведе вътре, той за малко да не ни последва. За моя радост възпитанието му взе връх. Докато двамата с мисис Клей изчезнаха в кухнята да се обадят на мастър Джеймс, аз на бегом се качих на горния етаж, като им извиках, че отивам да се измия. Всъщност — само мисълта за това деяние караше сърцето ми да бие тежко във виновен ритъм — смятах незабавно да претърся бастиона на баща ми. По-късно щях да измисля как да се справя с мисис Клей и Барли. Сега трябваше да открия онова, което той несъмнено беше скрил тук.