Нашата градска къща, строена през 1620 г., имаше три спални на втория етаж, тесни помещения с тъмни греди по тавана, които баща ми обожаваше, защото по думите му сякаш още носели духа на работливите и непретенциозни хора, обитавали къщата в първите дни от построяването й. Неговата спалня беше най-широка, обзаведена с възхитителни холандски мебели от всякакви епохи. Беше съчетал спартанското обзавеждане с турски килим и стенни пана над леглото, с миниатюрна скица от Ван Гог и дванайсет медни тигана от френска селска къща — наредени като на изложба на стената срещу прозореца и отразяващи проблясъците светлина от отсрещния канал. Сега разбирам каква забележителна стая беше, не само заради еклектичния вкус на подредбата й, но и заради монашеската й простота. Нямаше нито една книга; всички бяха подредени в библиотеката на долния етаж. На облегалката на стола от седемнайсети век никога не висяха дрехи; тъмното бюро не се загрозяваше с оставени вестници. Нямаше телефон, нито дори часовник — баща ми и без това се будеше в ранни зори. Беше изчистено пространство за живот, стая за спане, събуждане и може би молитва — макар че не можех да позная дали някой се молеше там — както когато е била съвсем нова. Обичах тази стая, но рядко влизах там.
Сега се промъкнах тихо като крадец, затворих вратата и отворих бюрото. Чувствах се ужасно, все едно разбивах ковчег, но продължих да ровя из рафтчетата и да измъквам всичко от чекмеджетата, като обаче внимавах да връщам всяка вещ на мястото й — писма от приятели, чудесни писалки, листове хартия с монограм. Накрая пръстите ми напипаха запечатан пакет. Най-безсрамно разкъсах опаковката и първото, което видях, беше бележка до мен със съвета да прочета приложените писма само ако баща ми ненадейно почине или изчезне безследно. Значи затова съм го виждала да пише нощ след нощ, затова прикриваше листовете с една ръка, когато се приближавах? Алчно грабнах пакета, затворих бюрото и отнесох плячката в собствената си стая, като се ослушвах за стъпките на мисис Клей по стълбите.
Пакетът беше пълен с писма, всяко прилежно сгънато в плик и адресирано до мен на сегашния ни адрес, като че ли е смятал да ми ги прати по пощата едно по едно от друго неизвестно място. Постарах се да не наруша последователността им — ех, май неусетно бях научила някои неща — и внимателно разгънах първото. Носеше дата отпреди шест месеца и започваше не просто с думи, а с вик от дъното на душата му. „Скъпа моя дъще“ — почеркът му се размазваше пред очите ми, — „ако четеш тези редове, прости ми. Тръгнал съм да търся майка ти.“
Втора част
Къде бях попаднал? Що за хора бяха това? В каква ли авантюра се бях впуснал?… Разтърках очи и се ощипах да проверя дали не сънувам. Всичко беше като в кошмар и се надявах внезапно да се събудя и да се окажа у дома, където зората едва се процежда през прозорците, както понякога ми се е случвало на сутринта след изнурителен ден. Плътта ми обаче усети ощипването, а очите ми не сънуваха. Бях напълно буден, в Карпатите. Не ми оставаше нищо друго, освен да се заредя с търпение и да изчакам утрото.
Глава 25
Амстердамската гара ми беше добре позната — бях минавала оттам десетки пъти. Никога обаче не бях попадала там сама. Изобщо никъде не бях пътувала сама и докато седях на една пейка и чаках сутрешния експрес за Париж, усетих как пулсът ми се ускорява, но не само от тревога за баща ми — цялото ми същество се наслаждаваше на първия си миг пълна свобода. Мисис Клей миеше чиниите от закуска и мислеше, че отивам на училище. Барли, надлежно изпратен на кея да чака ферибота, също мислеше, че отивам на училище. Съжалявах, че трябва да измамя милата, досадна мисис Клей и още повече съжалявах, че се разделям с Барли, който пред къщи с неочаквана галантност ми целуна ръка и ми подари един от шоколадите си, макар да му напомних, че за мен не е проблем да си купя холандски лакомства винаги щом поискам. Мислех си, че може да му напиша писмо, когато цялата тази бъркотия приключи — но това бяха далечни планове.
Засега около мен блестеше, искреше и танцуваше амстердамското утро. Дори и тази сутрин разходката край каналите от дома до гарата, ароматът на току-що изпечен хляб и влажният мирис на каналите, не особено елегантното, но спретнато множество наоколо ми подействаха успокоително. На пейка на гарата прегледах багажа си: малко дрехи, писмата на баща ми, хляб, сирене и кутийки сок от кухнята. Бях плячкосала и богатата кухненска касичка за пазаруване — след една беля можех да направя и двайсет, — за да попълня запасите в портмонето си. Така мисис Клей щеше още по-бързо да се досети какво става, но нямах избор — не можех да чакам, докато банките отворят, за да изтегля пари от дребните си детски спестявания. Бях взела топъл пуловер и яке, паспорта, книга за дългото пътуване с влака и джобния френски речник.