Бях откраднала и още нещо. От гостната взех сребърен нож, който стоеше в шкафа със скъпи предмети сред останалите сувенири от първите далечни дипломатически мисии на баща ми, от пътуванията, които съпътстваха ранните му опити да основе фондацията си. Тогава бях много малка, за да го придружавам, и той ме оставяше в Съединените щати при различни роднини. Ножът беше страховито наточен, с богато гравирана дръжка. Лежеше в кания, също пищно украсена. Беше единственото оръжие, което бях виждала в дома ни — баща ми мразеше пушки, а колекционерският му вкус не включваше мечове и бойни брадви. Нямах представа как бих могла да се защитя с малкото острие, но мисълта, че е в чантата ми, ми вдъхваше увереност.
Когато експресът дойде, гарата вече беше пълна с народ. Тогава усетих, както винаги оттогава, че независимо в какво отчайващо положение е изпаднал човек, няма по-голяма радост от пристигането на влака — особено европейски влак и най-вече европейски влак, чийто маршрут води на юг. Чух свирката на някой от парните локомотиви, които щяха да прекосят за последен път Алпите преди да ги бракуват. Качих се, стиснала училищната си чанта, почти усмихната. Очакваха ме дълги часове, но щяха да ми трябват — не за да чета книжки, а за да проуча скъпоценните писма на баща ми. Убедена бях, че съм поела във вярната посока, но трябваше да прочета защо е така.
Намерих си празно купе и дръпнах перденцата към пътеката с надеждата да остана сама. След малко жена на средна възраст със синьо палто и шапка влезе при мен, усмихна ми се и седна сред купчина холандски списания. В удобния си ъгъл наблюдавах редящите се през прозореца гледки от стария град, а после от зелените предградия, и разгърнах първото от писмата на баща ми. Вече бях научила встъпителните му изречения наизуст, виждах и насън разтърсващите форми на думите, стряскащите дата и място, бързия, стегнат почерк.
„Скъпа моя дъще,
Ако четеш тези редове, прости ми. Тръгнал съм да търся майка ти. От години смятах, че е мъртва, но сега не съм сигурен.
Тази несигурност е по-тежка и от скръбта, както може би един ден ще разбереш; тя измъчва сърцето ми ден и нощ. Никога не съм ти разказвал за нея, това беше моята слабост, знам, но историята ни е прекалено мъчителна и не бих могъл просто така да ти я предам. Винаги съм възнамерявал постепенно да ти я разкажа, докато растеш, така че да ме разбереш по-добре и да не се уплашиш до смърт — макар че, като казвам това, самият аз съм ужасно уплашен и страхът никога не ме напуска, така че в случая това се оказва най-слабото ми оправдание.
През последните няколко месеца се опитвах да компенсирам своята слабост, като малко по малко ти разказвам каквото мога за своето минало, и смятах постепенно да въведа в разказа и майка ти, макар че всъщност тя нахлу в живота ми твърде внезапно. Сега се страхувам, че няма да успея да ти кажа всичко, което трябва да знаеш за своето наследство, преди гласът ми да угасне — буквално, защото няма да имам възможност да си говоря с теб или защото ще стане жертва на моите мълчания.
Описах ти част от живота си в последната година на университета, преди да се родиш, и ти разказах необикновените обстоятелства около изчезването на моя научен ръководител след изповедта му пред мен. Казах ти и как срещнах една млада жена, наречена Хелън, която също като мен, дори може би повече от мен се интересуваше да открием професор Роси. При всяка възможност да се усамотим на тихо място се опитвах да ти разказвам все повече и повече от историята, но сега мисля, че трябва да запиша останалата част, да я поверя на вярната хартия. Ако ти се налага да я четеш, вместо да слушаш как ти я разказвам из скалисти върхове или смълчани пиаци, в тихи пристанища или по удобни кафенета, то вината ще е моя, че не съм успял да разкажа всичко достатъчно бързо или навреме.
Докато записвам всичко това, погледът ми се рее навън над светлините на стария пристан — а ти спиш в съседната стая, спокойна и невинна. Уморен съм от работния делник, уморен съм само при мисълта, че трябва да започна това дълго повествование — тъжно задължение, злополучна предпазна мярка. Чувствам, че имам на разположение няколко седмици, може би месеци, през които ще мога да продължа разказа си лично, затова няма да повтарям тук онези случки, които вече съм успял да ти опиша по време на екскурзиите ни в толкова много страни. Отвъд тази отсечка от времето — седмици или месеци, — вече не съм сигурен. Писмата са моята застраховка срещу твоята самота. В най-лошия случай ще наследиш къщата ми, парите ми, мебелите и книгите, но без капка съмнение вярвам, че ще цениш страниците, които сега държа в ръце, повече от всяка друга вещ, защото те съдържат и твоето минало, твоята история.