Холът на нашата хазяйка беше прохладен след ярките и прашни улици. С благодарност потънах в един от столовете и оставих Хелън да запази две стаи на своя отличен въпреки странното произношение френски. Хазяйката — арменка, която харесваше пътниците и очевидно беше научила езиците им, не беше чувала за хотела, където навремето е нощувал Роси. Може би отдавна бе изчезнал.
Хелън обича да урежда всичко, размишлявах аз, така че защо да не й оставя това удоволствие? Двамата бяхме стигнали до неизречената, но твърда уговорка, че после аз ще платя сметката. Бях изтеглил скромните си спестявания от банката в Щатите; Роси заслужаваше да положа всички усилия, дори и в края на краищата да се проваля. Ако стане така, накрая просто ще се върна без пукната пара. Знаех, че Хелън като чуждестранна студентка вероятно нямаше нищо, дори по-малко от нищо. Вече бях забелязал, че май имаше само два костюма, които комбинираше с ограничен брой блузи със строга кройка. «Да, ще вземем две отделни стаи една до друга», каза тя на арменката, възрастна жена с изящни черти. «Брат ми — mon frère — ronfle terriblement.»
— Ronfle? — попитах от фоайето.
— Хърка — преведе тя язвително. — Наистина хъркаш, да знаеш. В Ню Йорк не смигнах и секунда.
— Мигнах — поправих я аз.
— Добре де — каза тя. — Само си дръж вратата затворена, s’il te plaît.
С хъркане или не, след умората от пътуването трябваше да си отспим, преди да пристъпим към каквото и да било. Хелън искаше веднага да издирим архива, но аз настоях да починем и да хапнем. Затова едва в късния следобед поехме на първата си обиколка из лабиринта от улици с мимолетни гледки към пъстри градини и дворове.
В писмата си Роси не споменаваше името на архива, а в разговорите ни го бе нарекъл «малко известно хранилище с документи, основано от султан Мехмед II». Писмото за търсенията му в Истанбул допълваше, че хранилището било придадено към строена през XVII в. джамия. Освен това знаехме, че през прозореца си е виждал «Айя София», че архивът е на поне два етажа и че има врата, от която от първия етаж направо се излиза на улицата. Предпазливо, но безуспешно се бях опитал да открия сведения за подобен архив от университетската библиотека у дома точно преди заминаването ни. Чудех се защо в писмата си Роси не съобщава името на архива; не беше в стила му да изпусне такъв детайл, но може би просто не е искал да си спомня. Носех всички книжа в куфарчето си, включително списъка на документите, които той беше открил в архива с необяснимо недовършения последен ред: «Библиография. Орден на дракона». Издирването на източника на този кодиран ред от писмата на Роси из целия град, сред плетеницата от куполи и минарета, беше меко казано обезсърчителна задача.
Единственото, което можехме да предприемем, беше да поемем към един от ориентирите ни — «Айя София», някогашната велика византийска базилика «Света София». Щом се приближихме, нямаше как и да не влезем. Портите бяха отворени и колосалният храм ни всмука с останалите туристи, като че ли някаква вълна ни завлече в пещера. Повече от четиринайсет века, мислех си аз, този храм привлича поклонници така, както сега притегли и нас. Вътре бавно отидох в средата и извих глава назад, за да видя онова необятно божествено пространство с прочутите вихрени куполи и сводове, с нахлуващите снопове небесна светлина, с кръглите щитове с калиграфски надписи на арабски по ъглите, джамия върху църква, църква върху руините на античния свят. Сводовете се извиваха високо, много високо над нас, уподобявайки византийската вселена. Не можех да повярвам, че съм там. Бях запленен.
Като се връщам към този миг, осъзнавам колко дълго бях живял само сред книгите на тесния университетски свят, та чак вътрешно се бях огънал под тежестта им. Изведнъж в кънтящия дом на Византия — едно от чудесата на историята — духът ми изскочи от клетката. Моментално разбрах, че каквото и да се е случило, никога повече няма да се върна към старите окови. Исках животът ми да върви нагоре, да се разширява навън, така както вътрешността на този огромен храм се издуваше нагоре и настрани. С него пулсираше и сърцето ми — както никога при странстванията ми сред холандските търговци.