Може би в университета, замислено предложи той. А малките джамии са просто стотици.
— Днес е твърде късно за университета — каза Хелън. Тя изучаваше пътеводителя. — Утре може да отидем и да помолим някого да ни даде информация за архивите от времето на Мехмед. Мисля, че така ще стане най-бързо. Хайде да разгледаме древните крепостни стени на Константинопол. Оттук можем да стигнем пеша до една от запазените отсечки.
Последвах я през уличките, докато тя вървеше напред и се ориентираше за посоката с джобния пътеводител в ръка, преметнала през лакът малката си черна чантичка. Край нас прелитаха велосипеди, османски носии се сменяха със западни дрехи, чуждестранни коли и конски каруци се разминаваха, вплетени в уличното движение. Навсякъде виждах мъже с тъмни жилетки и фесове и забрадени жени с ярки щамповани блузи и шалвари. Носеха пазарски чанти и кошници, топове плат, пилета в клетки, хляб, цветя. Улиците гъмжаха от живот — както през последните шестнайсет века, помислих си аз. По тези улици са минавали християнските римски императори, понесени от слугите си и обградени със свещеници, тръгнали от двореца към църквата за светото причастие. Били са могъщи владетели, велики покровители на изкуствата, инженери, богослови. Някои, разбира се, са били и изверги — имали навика да колят дворцовите ласкатели и да ослепяват роднините си съвсем според обичаите на самия Рим. Тук са се разигравали първите византийски политически интриги. Всъщност май не беше чак толкова неочаквано място за някой и друг вампир.
Хелън беше спряла пред висок, порутен каменен комплекс. В средата се гушеха магазинчета, а по-настрани в основите на стените растяха смокинови дървета; безоблачното небе тъмнееше и хвърляше медни отблясъци върху бойните зъбери.
— Виж какво е останало от константинополската крепост — каза тя тихо. — Сега разбираш, че преди да ги разрушат, стените са били исполински. Според книгите по онова време морето миело основите им и императорът можел да отплава от двореца си с лодка. А онази стена там е била част от Хиподрума.
Двамата съзерцавахме гледката, докато осъзнах, че цели десет минути не бях мислил за Роси.
— Хайде да видим къде ще вечеряме — предложих рязко. — Вече минава седем, а довечера трябва да се приберем рано. Твърдо съм решил утре да открия този архив.
Хелън кимна и двамата дружно се запътихме обратно към сърцето на града.
Близо до нашия пансион попаднахме на ресторантче, украсено отвътре с пиринчени вази и изящни керамични плочки и с масичка точно до сводестия прозорец, който нямаше стъкло, та можехме да седим и да гледаме минувачите по улицата отпред. Докато чакахме вечерята, бях поразен от една особеност на източния свят, която дотогава не бях забелязал — хората, които минаваха пред нас, не бързаха, а просто си вървяха. Забързаната по тукашните стандарти крачка щеше да мине за небрежна разходка по тротоарите на Ню Йорк и Вашингтон. Споделих откритието си с Хелън, а тя се изсмя язвително.
— След като няма откъде да спечелят много пари, защо да бързат — каза тя.
Сервитьорът ни донесе комати хляб, салата от гладко кисело мляко с нарязана краставица и силен ароматен чай в стъклени чашки. След изтощителния ден ядохме охотно и тъкмо стигнахме до печеното пиле на дървен шиш, когато един мъж, облечен в безукорен сив костюм, с посребрени мустаци и буйна като грива сребриста коса влезе в ресторанта и се огледа. Той се настани на една маса близо до нас и остави някаква книга до чинията си. Поръча си тихо на турски, но явно усети, че се наслаждаваме на вечерята си, и се наведе към нас с приятелска усмивка.
— Както виждам, май харесвате тукашната кухня — каза той със силен акцент, но на отличен английски.
— Така си е — отвърнах изненадано. — Прекрасна е.
— Я да видя — продължи той и обърна хубавото си добродушно лице към нас. — Не сте от Англия. Америка?
— Да — казах аз. Хелън мълчеше, режеше пилето си и тревожно наблюдаваше събеседника ми.
— Знаех си. Колко хубаво. Дошли сте да разгледате прекрасния ни град?
— Именно — съгласих се аз, молейки се Хелън да гледа поне малко по-приятелски; враждебността тук би могла да бъде подозрителна.
— Добре дошли в Истанбул — каза той с много приятна усмивка и вдигна стъклената си чашка за наздравица. Аз върнах жеста и той цял светна в усмивка. — Извинявайте, че задавам такива въпроси, при положение че изобщо не се познаваме, но какво ви хареса тук най-много?
— Ами, това е труден въпрос. — Лицето му ми допадаше; не можех да не му отговоря искрено. — Най-много ме порази съжителството на Изтока и Запада в тъканта на един и същ град.