— Какво, по дяволите, става? — Не можех да овладея раздразнението си на културно непричастен към сцената човек.
— Какво каза тя? — Хелън за пръв път се обърна към Тургут. — На турски или на цигански говореше? Нищо не разбрах.
Новият ни приятел се поколеба, като че ли не искаше да повтори думите на онази жена.
— На турски — измърмори той. — Може би не е доблестно да ви го кажа. Думите й бяха много груби. И непонятни — той гледаше Хелън с любопитство, но и, стори ми се, с известен страх в благия поглед. — Използва една дума, която няма да преведа — обясни той бавно, — а после каза: «Махай се оттук, румънска вълча дъще. Ти и приятелят ти носите в града ни проклятието на вампирите.»
Дори и устните на Хелън побеляха, а аз едва удържах порива да й хвана ръката.
— Просто съвпадение — казах й успокоително, при което тя ме стрелна с поглед; говорех твърде много пред професора.
Тургут премести очи от мен към Хелън и обратно.
— Наистина странно, скъпи сътрапезници — каза той. — Мисля, че трябва да продължим разговора си без повече суетня.“
Почти бях задрямала в купето, въпреки че разказът на баща ми беше много интересен; когато четох всичко това за пръв път през нощта, почти не спах и сега бях уморена. В слънчевото купе се възцари нереална атмосфера и аз обърнах поглед навън към подредените холандски ниви, които се нижеха край прозореца на влака. С приближаването и отдалечаването от всеки град влакът минаваше край малки градини, където под облачното небе хората отглеждаха зеленчуци, край задните дворове на хиляди хора, които просто си гледаха работата, край гърбовете на къщите им, обърнати към железопътната линия. Нивите бяха прелестно зелени, от онова зелено, което в Холандия се появява напролет и изчезва едва с първия сняг благодарение на влагата във въздуха и в почвата и на водата, която блести накъдето и да обърнеш очи. Вече бяхме оставили зад гърба си доста канали и мостове и се движехме сред грижливо поддържани ливади с неизменните крави. Почтена двойка старци караха колела по близкия път, но в следващия миг бяха изместени от още и още ливади. Скоро щяхме да стигнем Белгия, която, както знаех от предишните си пътувания, човек като нищо можеше да изпусне от началото до края само с една кратка дрямка.
Здраво стисках писмата в скута си, но клепачите ми натежаваха. Симпатичната жена на отсрещната седалка вече спеше със списание в ръце. Очите ми се затвориха за секунда, когато вратата на купето ни се отвори. Нахлу ядосан глас, последван от дълга фигура, която се изпречи между мен и виденията ми.
— Ама че нахалство! Така си и знаех. Вагон по вагон те търсих. Беше Барли, който бършеше чело и ме гледаше навъсено.
Глава 26
Барли беше разгневен. Не че го обвинявах, но развоят на събитията беше твърде неблагоприятен за мен, така че и аз бях ядосана. Още повече се подразних, защото първият ми яден спазъм беше последван от тайна въздишка на облекчение; преди да го видя, не осъзнавах колко самотна съм се чувствала във влака, на път към неизвестното — може би към още по-страшна самота, ако не успея да намеря баща си; дори към галактическата самота на вечната ни раздяла. Преди няколко дни с Барли изобщо не се познавахме, а сега лицето му за мен означаваше самата близост.
В този момент обаче то се мръщеше.
— Къде, по дяволите, мислиш, че отиваш? Препускам като ненормален заради теб — и какво изобщо си намислила?
Като начало пропуснах да отговоря на втория въпрос.
— Не исках да те тревожа, Барли. Мислех, че си вече на ферибота и изобщо няма да разбереш.
— Да, и ще се върна при мастър Джеймс да му докладвам, че си на сигурно място в Амстердам, а после ще му кажат, че си изчезнала. Колко ли ще ми се зарадва тогава! — Той се просна на седалката до мен, сключи ръце и кръстоса дългите си крака. Носеше малко куфарче, а бретонът на сламенорусата му коса стърчеше на една страна. — Какво ти става?
— А ти защо ме следиш? — троснах се аз.
— Тази сутрин фериботът тръгва по-късно заради ремонт — той не се сдържа и се поусмихна. — Бях гладен като вълк, затова се върнах няколко преки назад да си купя кифлички и чай и какво да видя — ти се измъкваш в другата посока, нагоре по улицата, макар че първо не бях сигурен ти ли си. Реших, че може само да ми се е сторило, нали, затова си купих закуската и толкова. После обаче съвестта ме загриза, защото ако наистина беше ти, щях доста да загазя. Забързах в твоята посока и видях гарата, а после ти се качи на влака и аз щях удар да получа. — Той пак ме стрелна с яден поглед. — Цяла сутрин ме тормозиш. Наложи се да се разтичам да си купя билет — и аз не знам как ми стигнаха гулдените — а после да обикалям целия влак да те търся. Сега пък се движим толкова бързо, че няма как да слезем. — Присвитите му блеснали очи се зареяха към прозореца, а после към писмата в скута ми. — Ще благоволиш ли сега да ми обясниш какво правиш на експреса за Париж, вместо да си на училище?