— Много ви благодаря — не смеех да погледна към Хелън. — Как обаче… как се запалихте по такава необикновена тема?
— О, това е дълга история — сериозно се възпротиви Тургут. — Не бих си позволил да ви отегча чак толкова.
— Изобщо не се отегчаваме — настоях аз.
— Много сте любезен. — Той остана безмълвен няколко минути, потривайки вилицата си с палец и показалец.
Вън от тухлената ни ниша колите надуваха клаксони, докато изпреварваха велосипедистите по оживените улици, а пешеходците минаваха край нас като театрални герои — жени с развети щамповани поли, шалове и дълги висящи златни обеци или в черни рокли и с червеникави коси, мъже в западни костюми с бели ризи и вратовръзки. С полъха на вятъра до масата ни достигна мек, солен аромат и аз си представих как кораби от цяла Евразия носят съкровищата си тук, в сърцето на империята — първо християнска, после мюсюлманска — и хвърлят котва пред града, чиито крепостни стени се простират чак до самото море. Скритата вдън горите твърдина на Влад Дракула с варварските й кървави ритуали изглеждаше безкрайно далеч от този древен космополитен свят. Нищо чудно, че е мразел турците, а и те — него, помислих си аз. И все пак турците в Истанбул с техните майстори златари, с копринените тъкани, с пазарите и книжарниците, с безчетните храмове сигурно са имали много повече общи черти с покорената от тях християнска Византия, отколкото Влад, който се е борил срещу тях през границата на своята страна. Погледнат от центъра на тукашната култура, той приличаше на разбойник от затънтените гори, провинциален кръволок, средновековен селянин. Спомних си портрета му, който видях на рисунка в една енциклопедия у дома — гравюрата изобразяваше фин мустакат човек, облечен в разкошни дрехи. Парадокс.
Бях потънал в тези видения, когато Тургут проговори отново.
— Кажете, колеги, какво ви привлича толкова в тази история за Дракула? — Беше обърнал темата към нас с вежлива — или подозрителна? — усмивка.
Очите ми се стрелнаха към Хелън.
— Ами, изучавам историята на Европа през XV век като фон на конкретната тема на дисертацията ми — отвърнах аз и моментално се почувствах наказан за неискреността си с усещането, че лъжата може да се окаже истина. Господ знае кога ще мога отново да се захвана с дисертацията си, мислех си аз, а последното нещо, което ми трябва, е по-широка тема. — А вие — настоях аз, — как прескочихте от Шекспир към вампирите?
Тургут се усмихна — стори ми се тъжно — и аз още веднъж бях уязвен от тихата му откровеност.
— Ех, това е необикновена история, много, много стара. Разбирате ли, работех по втората си книга за Шекспир — трагедиите. Всеки ден работех по малко в своята — как се казваше — ниша в кабинета по английски в университета. Един ден намерих една книга, която дотогава не бях виждал. — Той пак се обърна към мен с тъжната си усмивка. Кръвта вече се беше смръзнала във вените ми. — Не бях виждал подобна книга, беше празна, много стара, с дракон в средата и една дума — Drakulya. Дотогава не бях чувал за Дракула. Картинката обаче беше необикновена и завладяваща. Тогава си помислих, че трябва да разбера какво означава тя. Така че се опитах да науча всичко.
Хелън беше замръзнала до мен, но сега се размърда някак ентусиазирано.
— Всичко? — откликна тя тихо.“
С Барли почти бяхме стигнали Брюксел. Отне ми много време — макар че ми се сториха няколко минути — да му предам колкото мога по-простичко и ясно разказите на баща ми за преживяванията му като студент. Барли беше зареял поглед през прозореца навън към белгийските къщички и градинки, тъжни под облачната пелена. Докато приближавахме Брюксел, мяркахме черковни кули, огрени от случайно пробил слънчев лъч, или стари заводски комини. Холандката тихо похъркваше, а списанието беше паднало краката й.
Тъкмо се канех да опиша безпокойството на баща ми напоследък, нездравата му бледност и странното държане, когато Барли изведнъж обърна лице към мен.
— Това е страшна фантастика — каза той. — Изобщо не би трябвало да вярвам на такива откачени приказки, но не знам защо им вярвам. Поне искам да вярвам. — Помислих си, че дотогава не го бях виждала сериозен — само насмешлив или, за кратко, раздразнен. Очите му, сини като късчета небе, още повече се присвиха. Най-смешното е, че цялата тази история ми напомня за нещо.