За момент се замислих върху предложението му; турските съпруги явно и до днес бяха кротки и изпълнителни като в легендарните хареми. Или човекът просто искаше да каже, че жена му е гостоприемна също като него? Зачаках изсумтяването на Хелън, но тя мълчеше и ни гледаше.
— Е, приятели — Тургут се канеше да тръгва. Сякаш от нищото измъкна малко пари и ги плъзна под крайчеца на чинията си. После за последен път вдигна чаша за наздравица и изгълта остатъка от чая си. — Адио до утринта.
— Къде ще се срещнем? — попитах аз.
— О, ще мина оттук да ви взема. Да кажем точно в десет сутринта? Добре. Желая ви весела вечер — той се поклони и изчезна.
След минута разбрах, че почти не беше вечерял, но беше платил не само своята, но и нашата сметка, и ни беше оставил талисмана си срещу зли очи, който сега светеше по средата на бялата покривка.
Вечерта спах като заклан, както се казва, от изтощение от пътя и от обиколката ни из забележителностите на града. Когато градският шум ме разбуди, вече минаваше шест и половина. В стаичката ми цареше сумрак. В първия си съзнателен миг обиколих с поглед чисто белите стени, простичките, някак чужди мебели, проблясъците на огледалото над мивката и почувствах необяснимо объркване. Сетих се за дните на Роси в Истанбул, за престоя му в някакъв друг пансион — къде ли е бил? — където багажът му бил преровен, а скиците на драгоценните карти — откраднати, и тези сцени изплуваха в ума ми, сякаш аз самият съм ги преживял или ги преживявах в момента. След минута осъзнах, че всичко в стаята ми е тихо и спокойно; куфарът ми с безценното си съдържание стоеше недокоснат до леглото — трябваше само да протегна ръка и щях да го пипна. Дори и насън не можех да забравя старинната, мълчалива книга, която лежеше на дъното му.
Вече чувах Хелън в банята на етажа, шуртеше вода и тя шумолеше наоколо. След миг осъзнах, че всъщност съм я подслушвал и се засрамих. За да потисна това чувство, бързо станах от леглото, пуснах водата от чешмата в стаята си и започнах да плискам лицето и ръцете си. В огледалото лицето ми — колко млад изглеждах тогава, дори и в собствените си очи, скъпа моя дъще, не мога да ти опиша — си беше все същото. Очите ми бяха леко замъглени след дългия път, но ги държах отворени на четири. Намазах косата си с малко от вездесъщия брилянтин по онова време, пригладих вече лъскавия перчем назад и облякох измачканите си панталони и сако, но сложих чиста, макар и негладена риза и вратовръзка. Докато оправях възела пред огледалото, чух, че шумоленето в банята престана и, след като почаках още малко, извадих бръснарските си принадлежности, събрах кураж и отривисто почуках на вратата. Отговор не последва и аз влязох в банята. Ароматът на Хелън — твърде остър и евтино миришещ одеколон, който може би бе донесла от родината си — още се носеше в тясното помещение. Почти се бях научил да го харесвам.
Закуската в ресторанта се състоеше от силно кафе — много силно — в медно джезве с дълга дръжка, сервирано с хляб, солено сирене и маслини, както и с неразбираем за нас вестник. Хелън яде и пи мълчаливо, а аз седях замислено, душейки цигарения дим, който се носеше край масата ни от ъгълчето на сервитьора. Тази сутрин заведението беше празно, като изключим слънчевите лъчи, които се промъкваха през сводестите прозорци, но утринната глъчка на улицата пред нас изпълваше ресторанта с приятни звуци и с гледката на неспирния поток минувачи, някои облечени за работа, а други понесли кошници с покупки от пазара. Инстинктивно си бяхме избрали най-далечната от прозорците маса.
— Професорът ще дойде чак след два часа — отбеляза Хелън, като сипа захар във втората си чаша кафе и енергично я разбърка. — Какво ще правим?
— Мислех да отидем до «Айя София» — предложих аз. — Искам пак да я видя.
— Защо не — измърмори тя. — Нямам нищо против да се почувствам малко като турист.
Тя изглеждаше отпочинала и забелязах, че е облякла чиста светлосиня блуза със същия черен костюм — за пръв път видях цветно изключение в черно-бялото й облекло. Както обикновено, носеше малкото шалче увито около врата й на мястото, където библиотекарят я беше ухапал. Лицето й излъчваше ирония и тревога, но имах усещането — макар и без реални доказателства, — че е свикнала с присъствието ми на масата и това е притъпило обичайната й рязкост.
Когато излязохме, улиците гъмжаха от народ и автомобили и ние се промъкнахме между тях до един от пазарите в сърцето на стария град. Всяко магазинче беше пълно с купувачи — облечени в черно старици опипваха пъстрото разнообразие от фини платове; млади жени в ярки дрехи и с покрити глави се пазаряха за плодове, каквито не бях виждал през живота си, или оглеждаха подноси със златни накити; старци с фесове върху побелелите си коси или оплешивелите темета четяха вестници или приведени разглеждаха гравирани дървени лули. Някои от тях държаха в ръце броеници. Накъдето и да погледнех, виждах красиви, самоуверени, изписани, смугли лица, жестикулиращи ръце, сочещи пръсти, широки усмивки, в които понякога проблясваха златни зъби. Навсякъде край нас чувах врявата на изразителни, уверени, пазарящи се гласове, а тук-там и смях.