Хелън беше наложила своята насмешлива, скептична усмивка и оглеждаше тези чужди хора, като че ли й харесваха, но и като че ли знаеше всичко за тях. За мен картината беше очарователна, но и аз усещах тревога — чувство, което от около седмица ме обземаше винаги щом излизах на обществено място. Това чувство изискваше да се оглеждам из тълпата, да се озъртам през рамо, да се взирам из лицата за добронамереност или зъл умисъл — а и може би ме караше да се чувствам под наблюдение. Беше неприятно чувство, сурова нотка в хармонията на всички тези оживени разговори наоколо, затова за пръв път се запитах дали не съм прихванал от Хелън циничното й отношение към човешката раса. Чудех се дали нейният светоглед е вроден или го е придобила в хода на живота си в една полицейска държава.
Каквито и да бяха корените й, моята параноя беше отявлена обида към бившето ми «аз». Само преди седмица бях обикновен американски докторант, доволен, че съм все недоволен от работата си, дълбоко и щастливо убеден в благополучието и моралната извисеност на своята култура, дори и когато се преструвах, че се съмнявам в нея и във всичко останало. Сега за мен Студената война беше реалност в лицето на Хелън и обезверения й мироглед, а мисълта за една друга, по-древна студена война не ме оставяше на мира и смразяваше кръвта във вените ми. Помислих си за Роси, който също се е разхождал по тези улици през лятото на 1930 г., преди приключението в архива набързо да го изгони от Истанбул, и той също ми се струваше реален — не само онзи Роси, когото познавах, но и младият Роси от собствените му писма.
Докато вървяхме, Хелън побутна ръката ми и кимна с глава към двама старци, които седяха на малка дървена масичка, затулена до една барака.
— Виж, ето ти жив пример за твоята теория за мързелуването — каза тя. — В девет сутринта те вече играят шах. Странното е, че не играят табла — това е любимата игра в тази част на света. Мисля обаче, че тези тук играят шах.
Наистина, двамата тъкмо подреждаха фигурите си върху захабената дървена дъска. Черно срещу слонова кост, коне и топове пазеха цар и царица, пешките стояха едни срещу други в настръхнали редици — все същият боен ред, познат на целия свят, мислех си аз, когато спрях да ги погледам.
— Играеш ли шах? — попита Хелън.
— Разбира се — отвърнах малко възмутено. — Навремето играехме с баща ми.
— Аха — гласът й прозвуча кисело и аз си спомних, макар и твърде късно, че нейното детство е било лишено от такива уроци, а тя вече е започнала своеобразна партия шах срещу баща си — или поне срещу представата, която си е изградила за него. Хелън обаче вече беше в плен на исторически размишления. — Играта не е западна, нали знаеш — тя е древна индийска игра, а думата шахмат е персийска. На английски май я произнасяте «чекмейт». Шах означава «цар». Царска битка.
Наблюдавах началните ходове на двамата старци, чиито възлести пръсти избираха първите войници. Разменяха си закачки — вероятно бяха стари приятели. Можех да остана там цял ден да гледам, но Хелън неспокойно продължи напред и аз я последвах. Докато отминавахме, мъжете като че ли ни зърнаха за пръв път и ни хвърлиха бързи любопитни погледи. Сигурно ни личи, че сме чужденци, досетих се аз, макар че Хелън отлично се вписваше в морето от лица край нас. Чудех се колко ли ще продължи играта им — може би цяла сутрин — и кой ще спечели тази партия.
Магазинчето до тях тъкмо отваряше. Беше обикновена барака, скътана под внушителна смокиня в края на пазара. Младеж в бяла риза и тъмни панталони енергично дърпаше врати и пердета, вадеше масички и подреждаше стоката си — книги. Книги изпълваха дървените табли, лежаха натъпкани в кашони по земята, бяха наредени на рафтовете вътре в бараката.
Решително се запътих натам, а младият собственик ми кимна за поздрав и се усмихна, разпознал библиофила дори и под чуждестранния му вид. Хелън се приближи по-бавно и двамата се заровихме в томовете на може би десет езика. Повечето бяха на арабски или на съвременен турски; някои бяха надписани с гръцки или кирилски букви, други бяха на английски, френски, немски, италиански. Открих едно томче на иврит и цял рафт с латинска класика. Повечето бяха евтини издания с некачествени подвързии или пък разкъсани от употреба. Имаше и чисто нови книги с меки подвързии и шокиращи корици, както и няколко видимо старинни томчета, повечето от тях на арабски.