— И византийците са обичали книгите — измърмори Хелън, докато прелистваше една книга, вероятно сборник немска поезия. — Може би и по тяхно време тук са се продавали книги.
Младият продавач беше приключил с подреждането на магазинчето и се приближи да ни поздрави.
— Говорите немски? Английски?
— Английски — отвърнах бързо, понеже Хелън не отговори.
— Имам книги на английски — каза ми той с приятна усмивка. — Няма проблеми. — Лицето му беше слабо и изразително, с огромни зеленикави очи и дълъг нос. — Също вестник от Лондон, Ню Йорк.
Благодарих и попитах дали има антикварни книги.
— Да, много стари — той ми подаде издание на «Много шум за нищо» от XIX век — евтино на вид, с износена платнена подвързия. Зачудих се от коя ли библиотека е измъкнато и как се е озовало тук — как е стигнало от буржоазен Манчестър, да речем, до този кръстопът на древните култури. Прелистих страниците от учтивост и му го върнах.
— Не е ли достатъчно стара? — попита той с усмивка.
Хелън надничаше през рамото ми и настоятелно си поглеждаше часовника. Даже не бяхме стигнали до «Айя София».
— Трябва да тръгваме — отвърнах аз.
Младият книжар се поклони вежливо с томчето в ръка. Взрях се в него за секунда със смътното усещане, че го познавам отнякъде, но той вече се беше обърнал и се занимаваше с новия си клиент, възрастен човек, който можеше да е близнак на старците с партията шах. Хелън ме сръга с лакът и двамата излязохме от барачката, като решително заобиколихме пазара и се запътихме обратно към пансиона.
Малкото ресторантче беше празно, но само след минути Тургут се появи на вратата, кимна ни и усмихнат попита как сме спали. Носеше маслиненозелен вълнен костюм въпреки прииждащата жега и изглеждаше обзет от едва потиснато вълнение. Къдравата му черна коса беше гладко сресана назад, обувките му бяха лъснати до блясък. Той бързо ни изведе от ресторанта. Отново забелязах, че беше изключително енергичен човек и усетих облекчение, че стана наш водач. Вълнението завладяваше и мен. Писмата на Роси бяха на сигурно място в куфарчето ми и може би само след няколко часа щях да съм направил важна крачка към откриването му. Най-малкото скоро щях да сравня неговите екземпляри от документите с оригиналите, които той е проучвал дълги години преди мен.
Докато следвахме Тургут по улиците, той ни обясни, че архивът на султан Мехмед не се намира в основната сграда на Националната библиотека, макар че е под държавна закрила. Сега се помещавал в едно от допълнителните здания на библиотеката, което някога било медресе или ислямско духовно училище. Със създаването на светската държава Ататюрк закрил медресетата и сградата била превърната в архив на най-редките и старинни книги за историята на империята от сбирката на Националната библиотека. Колекцията на султан Мехмед съжителстваше с други документи от вековете на османското величие.
Сградата се оказа наистина изящен архитектурен паметник. Влязохме от улицата през обкованите с бронз дървени порти. Прозорците бяха покрити с фини мраморни решетки, през които светлината се процеждаше в геометрични форми и украсяваше пода на мрачното преддверие с паднали звезди и осмоъгълници. Тургут ни показа тефтера, поставен на един плот до входа, където трябваше да запишем имената си (Забелязах, че Хелън надраска нещо нечетливо), а после лично се разписа със замах.
Влязохме в единствената читалня на архива, просторна тиха стая, увенчана с купол със зелено-бяла мозайка. По цялата дължина на стаята бяха наредени полирани маси и трима или четирима учени вече се трудеха зад тях. Стените бяха покрити с книги, както и с дървени чекмеджета и кутии, а фини бронзови лампи с електрически крушки висяха от тавана. Библиотекарят, строен петдесетгодишен мъж с броеница на китката, спря работата си, приближи се и разтърси за поздрав и двете ръце на Тургут. Двамата кратко си поговориха — чух, че Тургут спомена името на университета ни — и после библиотекарят се обърна към нас на турски с усмивка и поклон.
— Това е господин Ерозан. Приветства ви с добре дошли в архива — обясни ни доволно Тургут. — Готов е да ви помъчи с каквото може. — Потръпнах, без да искам, а Хелън насила се усмихна. — Той незабавно ще ви извади документите на султан Мехмед за Ордена на дракона. Първо обаче, да се настаним удобно и да почакаме.