Седнахме зад една от масите, на предпазливо разстояние от другите изследователи. Те ни изгледаха с разсеяно любопитство и се върнаха към работата си. След миг господин Ерозан се върна с огромна дървена кутия с ключалка отстрани и гравирани арабски надписи отгоре.
— Какво пише тук? — попитах професора.
— Ех — той докосна капака на кутията с пръсти. — Пише: «Тук се намира злото — хм — тук е прибрано — злото. Затворете го с ключовете на свещения Коран.»
Сърцето ми подскочи; изразите поразително приличаха на онова, което Роси бе записал от полетата на загадъчната карта и бе изрекъл на глас в старата библиотека, където някога се е помещавал архивът. В писмата си той не споменаваше кутията, но може би не я е виждал, ако библиотекарят направо му е донесъл документите. Или пък те са били поставени в кутията след заминаването на Роси.
— Откога датира кутията? — попитах Тургут.
Той поклати глава.
— Не знам, а и приятелят ми не знае. Щом е от дърво, едва ли е от времето на султан Мехмед. Веднъж моят приятел ми разказа — той се усмихна към господин Ерозан, а човекът му върна усмивката, без да знае за какво става въпрос, — че тези книжа били затворени в кутията през 1930 година, за да са на сигурно място. Научил го от предишния библиотекар. Моят приятел е изключително старателен в работата си.
През 1930 година! С Хелън се спогледахме. Вероятно по времето, когато — през декември 1930 г. — Роси е писал своите писма до неизвестен получател, документите, които е преглеждал, вече са били затворени на сигурно в тази кутия. И най-обикновена дървена кутия би била достатъчна, за да опази книжата от мишки и влага; какво ли тогава е накарало някогашния библиотекар да заключи документите на Ордена на дракона в ковчеже със свещени надписи?
Приятелят на Тургут извади връзка ключове и постави един от тях в ключалката. Почти се разсмях, като се сетих за модерния каталог в нашата библиотека, за лесния достъп до хилядите редки книги в университетските ни архиви. Не си бях и помислял, че някога ще проучвам документи, които се държат под ключ. Ключалката щракна.
— Готово — измърмори Тургут и библиотекарят се отдръпна. Тургут се усмихна и на двама ни — стори ми се, доста тъжно — и отвори капака.“
Във влака Барли тъкмо дочиташе първите две от писмата на баща ми. Сърцето ми се свиваше, като ги гледах в ръцете му, но знаех, че Барли ще повярва на авторитетния глас на баща ми много повече, отколкото на моите неубедителни думи.
— Ходил ли си в Париж? — попитах аз, отчасти за да прикрия вълнението си.
— Струва ми се да — отвърна Барли възмутено. — Една година учих там, преди да вляза в университета. Майка ми искаше да науча добре френския.
Много ми се искаше да го попитам за майка му и защо е изисквала такива забележителни постижения от сина си, а и какво е да имаш майка, но Барли отново беше потънал в писмата.
— Баща ти трябва да е бил добър лектор — отбеляза замислено той. — Това е доста по-увлекателно от лекциите в Оксфорд.
Думите му откриха пред мен непознати земи. Имаше ли тъпи лекции в Оксфорд? Как е възможно? Барли знаеше толкова много неща, които исках да науча, беше пратеник на един тъй необятен свят, че чак не можех да си го представя. Този път ме прекъсна кондукторът, който бързаше по коридора край купето ни. „Брюксел“, извика той. Локомотивът вече забавяше ход и само след няколко минути през прозореца се показа брюкселската гара, а белгийските митничари се качиха във вагона. Навън хората бързаха, всеки за влака си, а гълъбите търсеха трохички по перона.
Може би защото тайно харесвах гълъби, не свалях поглед от тълпата и изведнъж забелязах една напълно неподвижна фигура. Висока жена в дълго черно палто мълчаливо стоеше на перона. Косата й беше увита в черен шал, който обрамчваше бледото й лице. Беше твърде далеч, за да видя ясно чертите й, но зърнах блясъка в тъмните й очи и почти неестествено алените й устни — вероятно ярко червило. Силуетът й беше някак странен — сред миниполите и отвратителните платформи на тогавашната мода, тя носеше ниски черни лачени обувки.
Онова, което първо привлече вниманието ми и го задържа чак докато влакът не потегли отново, беше съсредоточената й бдителност. Тя внимателно оглеждаше влака ни от край до край. Инстинктивно се скрих от прозореца, а Барли въпросително ме погледна. Жената очевидно не ни беше видяла, макар че колебливо пристъпи към нашия вагон. После сякаш размисли и се обърна да разгледа другия влак, който тъкмо спираше отсреща на перона. Нещо в тъмния й изправен гръб ме караше неотклонно да се взирам в нея, докато влакът не потегли отново, а тя не се изгуби сред множеството, като че ли никога не е съществувала.