— Каква ерес? — Хелън изглеждаше заинтригувана. — Сигурна съм, че съм чела нещо за него.
— Твърдял в трактата си, че християнската логика изисква дори и Сатаната да бъде спасен и възкресен — обясни Тургут. — Да продължавам ли със списъка?
— Ако обичате — казах аз, — бихте ли ни написал тези заглавия на английски, докато ги четете?
— С удоволствие — Тургут седна с бележника си и извади химикалка.
— Какво мислиш? — попитах Хелън. Лицето й изразяваше мислите по-добре от всякакви думи — Дошли сме чак дотук заради някакъв неясен списък с книги? — Знам, че засега няма смисъл — казах й с нисък глас, — но нека видим какво ще излезе.
— А сега, приятели, да ви прочета следващите заглавия — Тургут весело ги записваше. — Почти всички са свързани с изтезания, убийства или други неприятни неща, както ще разберете. «Еразъм, Съдбата на убиеца. Хенрик Курций, Канибалите. Джорджо от Падуа, Прокълнатите.»
— Не са ли посочени дати за тези творби? — попитах аз и се наведох над документа.
Тургут въздъхна.
— Не. Освен това така и не успях да открия други извори за някои от тези заглавия, но пък всички, за които намерих сведения, са писани преди 1600 година.
— И все пак това е след времето на Влад Дракула — отбеляза Хелън. Погледнах я изненадан; не бях се сетил за това. Забележката й беше простичка, но съвсем на място и доста озадачаваща.
— Да, скъпа мадам — каза Тургут, като я погледна. — Най-късната от тези творби е написана повече от сто години след смъртта му, както и след смъртта на султан Мехмед. Уви, не съм успял да намеря никакви сведения как или кога тази библиография е попаднала сред сбирката на султан Мехмед. Някой явно я е добавил по-късно, може би доста след като колекцията е донесена в Истанбул.
— Но преди 1930 година — отбелязах замислено.
Тургут ме погледна изненадано.
— Това е годината, когато тази сбирка беше затворена под ключ — каза той. — Как ви хрумна, професоре?
Усетих как се изчервявам, едновременно защото се бях изтървал, така че чак Хелън се дръпна встрани, отчаяна от малоумието ми, но и защото не бях още професор. Замълчах за минута; винаги съм мразел лъжата и съм се опитвал, скъпа ми дъще, да не лъжа, ако мога да го избегна.
Тургут ме изучаваше с поглед и аз с неудобство разбрах, че до този момент не бях забелязал изключителната проницателност на тъмните му очи с бръчици отстрани. Поех дълбоко дъх. После щях да се разбера с Хелън. През цялото време бях вярвал на Тургут, а и той можеше да ни помогне повече, ако знаеше за какво става въпрос. За да спечеля някой и друг миг обаче, погледнах към списъка, който той ни превеждаше, а после и към турския превод, с който си помагаше. Не смеех да го погледна в очите. Точно колко от онова, което знаехме, можех да му кажа? Ако съобщях всичко научено за преживяванията на Роси тук, дали нямаше да поставя под съмнение собствената ни сериозност и здрав разум? Точно защото наведох очи от нерешителност, внезапно видях нещо странно. Ръката ми се изстреля към оригиналния гръцки документ, библиографията на Ордена на дракона. Както се оказа, не беше целият на гръцки. Името в края на списъка се четеше съвсем ясно: Бартоломео Роси. Следваше забележка на латински.
— Мили Боже! — възклицанието ми стресна тихите учени в стаята, но твърде късно се усетих. Господин Ерозан, който още говореше с човека с кепето и дългата брада, въпросително се обърна към нас.
Тургут веднага усети тревогата ми, а Хелън бързо се приближи.
— Какво има? — Тургут протегна ръка към документа. Аз още го гледах втренчено, така че Тургут лесно проследи погледа ми. После изведнъж скочи на крака и думите, които извика, бяха сякаш ехо на собственото ми вълнение, такова ясно ехо, че неочаквано ми донесе успокоение сред цялата необикновена ситуация:
— Боже мой! Професор Роси!
Тримата се спогледахме за миг, но мълчахме. Накрая аз подех несигурно:
— Да не би — обърнах се тихо към Тургут — това име да ви е познато?
Тургут прехвърли погледа си от мен към Хелън.
— А на вас? — попита той накрая.“
Усмивката на Барли беше мила.
— Сигурно си доста изморена, щом заспа така здраво. И аз се чувствам уморен, само като си помисля в каква бъркотия си се оплела. Какво би си помислил човек, ако му разкажеш всички тези неща — някой друг, имам предвид? Например онази жена там — той кимна към задрямалата ни спътничка, която не беше слязла в Брюксел и очевидно смяташе да дреме чак до Париж. — Или на някой полицай. Всички ще те вземат за откачена. — Той въздъхна. — Наистина ли мислиш съвсем сама да пътуваш до Южна Франция? Ще ми се да ми кажеш къде точно отиваш, вместо да ме караш сам да позная, за да се обадя на мисис Клей и да видиш ти тогава.