Беше мой ред да се усмихна. Това вече го бяхме обсъждали неведнъж.
— Ама че си инат — изпъшка Барли. — Никога не съм допускал, че едно малко момиченце може да ми създаде толкова проблеми — и най-вече проблемите, които ще си имам с мастър Джеймс, нали се сещаш, ако те оставя насред Франция.
При тези думи очите ми се напълниха със сълзи, но следващото му изречение ги пресуши още преди да бликнат навън.
— Най-малкото ще имаме време да обядваме, преди да хванем следващия влак. На Гар дьо Нор продават най-вкусните сандвичи и ще доизхарчим франковете ми. — Речта му премина в множествено число и тъкмо това стопли сърцето ми.
Глава 29
Дори и днес, когато слезеш от влака на тази велика арена на пътешествията, наречена Гар дю Нор, с великанската й конструкция от старо желязо и стъкло, с въздушната й кринолинова прелест, се озоваваш направо в Париж. Двамата с Барли слязохме от влака с чанти в ръце и минутка-две останахме неподвижни, за да попием всичко това с очи. Поне аз правех това, макар че дотогава много пъти бях слизала там по време на пътуванията с баща ми. La gare кънтеше от звука на влакови спирачки, разговори, стъпки, свирки, пърхане на гълъбови крила, подрънкваме на монети. Възрастен мъж с черна барета мина край нас с млада жена под ръка. Червената й коса беше прекрасно фризирана, на устните й имаше розово червило и аз за миг си се представих на нейно място. Ех, ако можех да изглеждам така, да съм парижанка, да порасна и да имам боти на високи токове, истински гърди и елегантен, застаряващ художник до себе си! После ми хрумна, че мъжът може би просто й беше баща и се почувствах много самотна.
Обърнах се към Барли, който очевидно попиваше миризми, а не гледки.
— Боже, колко съм гладен — изръмжа той. — Тъй и тъй сме тук, дай поне да хапнем нещо свястно.
Той се втурна към един ъгъл на гарата, като че ли я познаваше като пръстите на ръцете си; и наистина, оказа се, че знаеше отлично не само пътя, но и горчицата, и видовете фино нарязана шунка, така че скоро и двамата похапвахме два огромни сандвича, увити в бяла хартия, като Барли дори не си даде труд да седне на пейката, която аз открих.
И аз бях гладна, но най-вече се притеснявах какво ще правя отсега нататък. Щом слязохме от влака, Барли можеше да намери някой обществен телефон и да успее да позвъни на мисис Клей или на мастър Джеймс или дори на армия жандармеристи, които да ме върнат в Амстердам с белезници. Вдигнах тревожно поглед към него, но лицето му беше почти изцяло скрито зад сандвича. Когато все пак го отмести, за да пийне оранжада, аз му казах:
— Барли, ще ми направиш ли една услуга?
— Сега пък какво?
— Моля те, не се обаждай. Така де, моля те, Барли, не ме предавай. Отивам на юг, каквото и да става. Виждаш, че не мога да се прибера у дома, без да знам къде е баща ми и какво се случва, нали?
Той пиеше сериозно.
— Виждам.
— Моля те, Барли.
— Ти за какъв ме вземаш?
— Не знам — казах озадачено. — Мислех, че си ми ядосан, задето избягах, и че може би смяташ да ме издадеш.
— Само помисли — каза Барли, — ако имах поне малко достойнство, сега щях да пътувам към утрешните си лекции — и към здравото конско на Джеймс — влачейки и теб след себе си. Вместо това обаче, ето ме тук, принуден от галантност — а и от любопитство — да придружа ненадейно една госпожица до Южна Франция. Мислиш ли, че ще пропусна такава възможност?
— Не знам — повторих аз, този път с благодарност.
— По-добре да попитаме кога е следващият влак за Перпинян — отсече Барли и решително сгъна хартията от сандвича си.
— Откъде знаеш? — казах изненадано.
— О, май се имаш за много загадъчна — Барли пак изглеждаше ядосан. — Нима не ти преведох цялата онази история от вампирската колекция? Къде другаде може да отиваш, ако не в онзи манастир в Източните Пиренеи? Да не мислиш, че нищо не разбирам от френска география? Хайде, не почвай да се мръщиш. Така лицето ти почти изгубва чара си.
В края на краищата отидохме до bureau de change ръка за ръка.
„Когато Тургут произнесе името на Роси с тон, който несъмнено издаваше познанство, внезапно почувствах, че светът се размества под краката ми, че парченца цвят и форма изпадат от мястото си и се разбъркват в сложна плетеница на абсурда. Сякаш гледах познат филм, но на екрана изведнъж се появи нов герой, който всъщност никога не е участвал във филма, а сега се присъедини към действието гладко, но необяснимо.
— Познавате ли професор Роси? — повтори Тургут със същия тон.