Аз още не бях си възвърнал дар слово, но Хелън очевидно беше взела решение.
— Професор Роси е научен ръководител на Пол в Историческия факултет на нашия университет.
— Но това е невероятно — изрече бавно Тургут.
— Познавате ли го? — попитах аз.
— Никога не сме се виждали — заяви Тургут, — но съм чувал за него, при това при най-необикновени обстоятелства. Вижте, мисля, че трябва да ви разкажа тази история. Седнете, колеги — той махна гостоприемно с ръка, дори и насред удивлението си. Двамата с Хелън бяхме скочили на крака, но сега се настанихме до него. — Тук има нещо прекалено необичайно… — той млъкна, но после сякаш се насили да ни обясни. — Преди години, когато се влюбих в този архив, разпитвах библиотекаря за всякакви сведения за него. Той ми разказа, че доколкото си спомня, никой друг не е работил с тези документи, но че предшественикът му — имам предвид библиотекарят преди него — май знаел нещо по въпроса. Така отидох да се срещна със стария библиотекар.
— Той жив ли е сега? — поех дълбоко дъх.
— О, не, приятелю. Съжалявам. Още тогава той беше много стар и умря, струва ми се, около година след като говорихме. Паметта му обаче беше отлична и той сподели, че заключил колекцията, защото имал лошо предчувствие. Каза, че един чуждестранен професор веднъж я прегледал и после много — как се казваше? — се разстроил, почти полудял и внезапно избягал от архива. Старият библиотекар каза още, че няколко дена след тази случка той работел нещо сам в библиотеката и когато вдигнал очи, изведнъж видял някакъв едър мъж да преглежда същите документи. Никой не бил влизал, а вратата към улицата била заключена, защото било вечер, след края на работното време на библиотеката. Изобщо не разбирал как този човек е влязъл. Помислил си, че може би все пак не е заключил вратата и не е чул стъпките на мъжа нагоре по стълбите, макар че не звучало твърде правдоподобно. После ми каза… — Тургут се наведе напред и още повече сниши глас, — каза ми, че когато се приближил към мъжа да го попита какво прави, онзи вдигнал очи и… нали разбирате… в ъгълчето на устата му капела тънка струйка кръв.
Усетих, че ми се повдига, а Хелън вдигна рамене, сякаш искаше да удържи потреперването си.
— Старият библиотекар първо не искаше да ми разкаже тази история. Мисля, че се страхуваше да не го помисля за луд. Каза ми, че едва не припаднал от гледката и когато отново погледнал, мъжът бил изчезнал. Документите обаче още стояли пръснати по масата, затова на следващия ден той купил осветеното ковчеже от антикварния пазар и прибрал документите в него. Държал ги под ключ и по думите му никой повече не ги потърсил, докато той бил библиотекар там. Повече не видял и странния мъж.
— А Роси? — настоях аз.
— Да, виждате ли, аз бях решен да проследя всяка следа в тази история, затова го попитах за името на чуждестранния учен, но той не можа да си спомни нищо, освен че името май било италианско. Каза ми ако искам, да погледна в регистъра за 1930 година и моят приятел тук ми разреши да проверя. След известно ровене открих името на професор Роси, както и че е от Оксфорд, Англия. Затова му написах писмо в Оксфорд.
— Той отговори ли? — очите на Хелън святкаха към Тургут.
— Да, но вече не беше в Оксфорд. Беше отишъл в един американски университет — вашия, макар че в началото като говорихме с вас, не направих връзката, — затова писмото ми стигнало при него с огромно закъснение и чак после той ми отговорил. Казваше, че съжалява, но не знаел нищо за архива, за който говоря и не може да ми помогне. Ще ви покажа писмото вкъщи, когато дойдете на вечеря. Получих го малко преди войната.
— Колко странно — промърморих аз. — Нищо не разбирам.
— Това не е най-странното нещо — отбеляза припряно Тургут. Той обърна очи към пергамента върху масата, към библиографията, и прокара пръст по името на Роси в дъното. Загледах се и отново забелязах думите след името. Бяха на латински, сигурен бях, макар че моят латински от първите две години в колежа никога не е бил кой знае какъв, а сега на всичкото отгоре съвсем го бях занемарил.
— Какво пише? Знаете ли латински?
За мое облекчение Тургут кимна.
— Пише: Бартоломео Роси. «Привидението… духът… в амфората».
Мислите ми запрепускаха бясно.
— Но този израз ми е познат. Мисля… сигурен съм, че това е заглавието на една статия, по която той работи от пролетта — аз млъкнах. — Работеше. Показа ми я преди около месец. Става въпрос за гръцката трагедия и за предметите, които гръцките театри понякога използвали като реквизит за сцената. — Хелън ме гледаше непрегнато. — Това е… убеден съм, че това е последният му труд.