Спахилъците, в зависимост от доходите, които носят на ленника, се делят на три категории: тимари (до 20 хил. акчета), зиамети (до 50 хил. акчета), хасове (над 100 хил. акчета). Спахиите в българските земи са представители най-вече на военното съсловие. Съобразно доходите, които получават от съответния лен, те са задължени да изпълняват определени изисквания: да се явяват самостоятелно с необходимото обмундироване и снаряжение при повикване във войската или да се явяват с необходимата свита от придружаващи ги дружинници и оръженосци. Колкото по-големи са приходите, толкова по-големи са задълженията, които спахията изпълнява при повикване във войската. Стриктното изпълнение на задълженията и доброто представяне във военните походи осигурява увеличаването на приходите им. Тази практика се оказва много полезна за Османската империя, тъй като чрез нея тя съумява да поддържа една изключително ефективна в действията си спахийска конница.
През XV–XVI век с послужебни земи е възнаградена и част от представителите на покорените народи — това са преди всичко членове на аристокрацията, които османската власт предпочита да направи свои храненици, вместо свои противници. С течение на времето тези християнски спахии се приобщават все повече и повече към османската административна и военна система и в края на краищата приемат исляма.
Според османското законодателство спахията няма право да напуска своя лен. Това се прави с цел бързото му повикване и постъпване във войската при нужда. Държавата се отнася изключително строго към онези ленници, които не изпълняват своите задължения или се отнасят небрежно към тях. Отнемането на спахилъка се оказва обичайна практика, която засилва още повече централизма, а оттам и зависимостта на спахията. Освен това наследяването при спахиите е уредено така, че се запазват преди всичко интересите на държавата. Ако синът наследи задълженията на бащата, той наследява и част от спахилъка. За да получи целия или да го разшири, той трябвало да покаже изключително усърдие във военните походи.
Въпреки тези ограничения обаче наследяването на ленните земи се оказва нещо нетипично или по-скоро противопоказно на послужебното земевладение. И ако в началото тази тенденция е по-трудно доловима, с течение на времето тя все повече и повече излиза на преден план и допринася за увеличаване проблемите на ленната система.
В тимарите, зиаметите и хасовете османското аграрно законодателство предвижда съществуването и на лично стопанство за спахията — т.нар. хаса чифлици. Те не надминават 150 дюнюма (един дюнюм е равен на 919,3 кв. м) и са предназначени за задоволяване потребностите на спахийското семейство. В по-ранните векове спахията не обръща внимание на тази земя и най-често я предоставя с тапия на селяните, за да може да получава от нея съответната феодална рента. Хаса чифликът е неразделна част от спахилъка. При отнемането и предаването на последната категория земя на друго лице автоматически става отнемането и предаването и на личното стопанство.
Наред с положителните страни, с които послужебното земевладение принуждава ползвателите му да изпълняват стриктно държавните разпоредби, то притежава и редица недостатъци. На първо място в това отношение трябва да се посочи фактът, че спахията не е пълен собственик на земята, а владее само част от нейните приходи, и то по силата на своето положение. Отсъствието на пълна собственост в много случаи прави ленника незаинтересован към проблемите или най-общо казано към стопанското развитие на спахилъка, тъй като той разчита най-вече на средствата, натрупани от плячката, получена в победоносните за империята войни. Освен това в съдебно и административно отношение ленът и работещите в него селяни са подчинени на органите на централната власт. При това положение, лишен от стопански, административен и съдебен имунитет, спахията твърде често не обръща достатъчно внимание на лена си, особено през вековете, когато Османската империя печели войните със своите противници.
Наред с тимарите, зиаметите и хасовете под формата на спахилъци в периода на завоюването на българските земи от турците са известни и други форми на феодално владеене на земята. Това са т.нар. мюлкове (мюлк) — поземлени владения с пълна собственост върху земята. Притежатели на тази категория земя са обикновено членовете на султанското семейство, висши военачалници, висши държавни чиновници, приближени на султана и др. Твърде често такава земя, макар и в по-малки размери, притежават османските мисионери, които чрез доходите, получавани от нея, привличат последователи на мохамеданската религия.