Притежателите на мюлк имат пълен стопански, административен и съдебен имунитет. Те можели да ги продават, даряват или завещават както намерят за добре. Освен това всички приходи от мюлка остават в разпореждане на неговия собственик. Това дава възможност за нововъведения, за привилегии на обработващите земята селяни с цел увеличаване на производителността, за намаляване или премахване на някои данъци.
Икономическата заинтересованост и съществуващите възможности за нейното прокарване водят до оживяването на тези стопанства и до техния чувствителен напредък.
На пръв поглед този вид земевладение влиза в противоречие със същността на османската аграрна система, подчинена на централната власт и изградена на принципа на послужебното владеене на земята. В действителност обаче империята се ръководи от свои собствени съображения, като предоставя мюлкове в стратегически райони и в такива, които са опустошени при продължителни военни действия. С предоставянето на големи права тя помага за бързото им възстановяване и включване в икономическия живот на страната. Освен това с мюлковете се цели и привличане на турско население в определени райони на огромната империя. Правата, които имат притежателите на мюлковете и облекченията в режима на земеползването, предизвикват разместване на значителни маси турско население, с което се цели плътното колонизиране на завзетите територии.
Твърде често, след като постига целите си, Османската държава посяга към мюлковете, като използва за това най-различни предлози. За да предотвратят подобна възможност, притежателите им ги превръщат във вакъфи, което означава, че една част от доходите им се определяла за издръжка на мохамеданско религиозно учреждение. След вакъфирането тези земи остават неприкосновени завинаги.
Друга категория земя в империята е т.нар. хасова земя. Тя се предоставя на членовете на султанската фамилия в безусловно владение. Султанските хасове обикновено са разположени в най-плодородните земи на империята. Това е така, тъй като те се оказват най-сериозните приходоизточници на управляващите. За да засили тези им функции, държавата прибягвала до присъединяване към хасовете на райони с развито рударство, минерални извори и други природни дадености. Всички приходи, получавани от хасовите земи като данъци, са в полза на султанското семейство. Владени безусловно, тези земи твърде често се разпродават, за да се увеличат приходите на притежателите им. Султанът можел също така да отдели част от тази земя и да я даде като послужебно владение на своите приближени.
Османската аграрна система, наложена в българските земи през XV век, се оказва изключително ефективна предвид на целите, преследвани от държавата. Сравнително примитивна, тя осигурява неограничена власт на централната администрация и лично на султана. Държавата, в качеството си на върховен собственик, налага своите разбирания безпрекословно, като се възползва от аграрното законодателство, целящо поддържането на централизма и укрепването на военната мощ на империята.
Наред с това в тази система са заложени и много противоречия, които в края на краищата се оказват фатални. Вечните недоразумения между държавата, като върховен собственик, спахиите, като послужебни държатели, и селяните, като владелци на земята, подкопават устоите и на спахийската, и на политическата система, господстващи в османска Турция.
Установяване на турската политическа, военна и административна система
Османската империя е деспотична теократична монархия, в която султанът притежава всички възможни прерогативи на властта. Той е върховен главнокомандващ военните сили, върховна законодателна институция, най-висш съдебен орган, а от 1517 г. и халиф — духовен глава на всички мюсюлмани. Едноличният принцип на управление има такива традиции, че позволява на османската династия да задържи властта си в продължение на цели 6 столетия.
Още в ранния период от съществуването на Османската империя се формира една важна институция в системата на централното управление — владетелски съвет (диван). В него влизат всички длъжностни лица, отговорни за различните ресори на управление. Това са великият везир — пръв помощник и заместник на султана, кадълскерът — отговорен за правните и религиозните проблеми, пазителят на държавния печат — нишанджията, завеждащият финансовото ведомство — дефтердар и т.н. От края на XVI в. султанският диван има съвещателни функции и не може да оспорва едноличните решения на султана.