— Е, аз не носех компютъра със себе си! — изчерви се Горанов.
— Жалко! — въздъхна Авакум.
— И после… поради моя бъбрив събеседник аз нямах възможност да следя внимателно какво става около мен.
— Е, да, разбира се! — повдигна рамене Авакум.
— Имам само един въпрос — каза Горанов. — Как разбрахте, че между двамата ще избухне скандал, та ще стане нужда да се намесва милицията. Ами ако помежду им не беше станало нищо, как щяхте да оправдаете появата на милиция начело с лейтенант?
— Скандалът беше неизбежен! — каза Авакум. — Абсолютно неизбежен. Когато един свръхчувствителен и избухлив човек и един амбициозен хипертоник се уловят гуша за гуша — скандалът, както се казва, е предварително вързан в кърпа! Аз познавам доста добре инженер Сапарев и зная на какво е способен, когато загуби нервите си. А в медицинския протокол, приложен към пенсионното дело на бившия старшина, е упоменато излишно, че той страда от Hypertonia.
— Хм, да! — каза Горанов и изведнъж се размърда на мястото си. После се изправи и се заоглежда за пардесюто си.
Учтивият майор Иванов любезно му го подаде.
— Нима ще си ходите? — учуди се Авакум.
— Тоя ден е ваш и е в реда на нещата вие да му сложите точка. — Той погледна часовника си и слабо се усмихна. — Ето, няма още дванадесет часа! — Облечен вече, той допълни: — Аз съм сигурен, че Прокопи Сапарев върти тази работа. Сега трябва да се установи дали другите двама му помагат и доколко. Накратко казано, тоя случай върви към развръзката си и понеже вие проявявате много усърдие, аз бих предложил сам да се заемете с онова, което има още да се върши. Съгласен ли сте?
Горанов стоеше до вратата, готов да си тръгне, а Авакум седеше в креслото си и мълчеше. Той извади лулата си, напълни я и чак когато пусна любимото си колелце синкав дим, по устните му се плъзна една кратка и изпълнена с доволство усмивка.
— Сега мога да ви кажа какво мисля. Първо, ако не ви се работи, може да си вървите! Второ — в нашата работа никой не се самоосвобождава, а бива освобождаван. Трето — аз никак не съм убеден, че Прокопи Сапарев „върти“ тази работа, както се изразихте вие, поради простата причина, че засега не притежавам никакви доказателства, които да го уличават в каквото и да било. Аз не съм го дори разпитал!
— Вие разговаряте с мене, както на времето големите детективи са разговаряли със своите помощници! — повдигна рамене полковник Горанов и снизходително се усмихна. — Както желаете, другарю Захов! Аз ви дадох възможност да нанижете още един бисер в огърлицата на вашите успехи, и то с най-приятелски чувства, но щом като вие отблъсквате ръката ми — моля! Във всеки случай, когато наближа до пенсия, аз ще бъда много, много по-търпелив от вас! Защото една лоша загуба може да прати по дяволите сто хубави победи!
— Благодаря за хубавите чувства, които изпитвате към мене, скорошния пенсионер! — сложи театрално ръка на сърцето си Авакум и почтително се поклони. После лицето му изведнъж смени актьорската си маска с най-обикновено, делово изражение. — Ще започваме ли работа, другарю Иванов? — обърна се той към следователя.
— Започнете, а аз ще се запозная утре със стенограмите! — каза с равен глас Горанов и понеже никой не се обади, той попита следователя: — Ще бъдете ли готов до обяд?
— Надявам се! — отвърна уклончиво майорът.
— Не се надявайте, а вършете работа! — каза строго полковникът, прокашля се и бързо излезе.
Когато твърдите му стъпки заглъхнаха в коридора, Авакум направи отново едно хубаво къдраво колелце, порадва му се някое време, после рече на следователя: — Бих ви помолил да натиснете педала най-вече върху следното — къде е бил Прокопи Сапарев от 6 ч. и 28 минути, когато излезе от кръчмата, до седем часа и 03 минути, когато се завърна.
— Имайте пред вид, че той се завърна почти сух, а проливният дъжд заваля преди 6 часа и 28 минути — забеляза капитан Петров.
— Няма да забравя! — кимна майор Иванов.
— Вие познавате добре тази работа, постарайте се да откъртите още някое друго камъче — усмихна му се приятелски Авакум. — И много ви моля — без предумисъл! Засега няма виновни. Нали?
Капитан Петров загаси лампите и на телевизионния екран се появи кабинетът на следователя, обърнат с бюрото към „публиката“. Зад бюрото седеше майор Иванов, спретнат, вчесан на път, с дружелюбни масленокафяви очи, с тънки и приятно извити устни и с остра брадичка, едва-едва повдигната нагоре. От дясната му страна седеше в удобно кожено кресло инженер Прокопи Сапарев. Мрачното му мефистофелско лице беше станало още по-мрачно и изглеждаше още по-издължено, замислените му тъмносиви очи сега блестяха като полирани и сякаш гледците им изпущаха сива и неприятна светлина. Дългите му коси бяха разчорлени и един гъст кичур закриваше дясното му ухо.