После една синкава въздушна вълна се плисна над главата му, разби се на безброй святкащи мехурчета и той престана да мисли.
Всеки път, когато му предстоеше да заминава нанякъде и по необходимост трябваше да се облича по-спортно, той преодоляваше с мъка вътрешната си съпротива срещу разните карирани платове, срещу обувките с дебели подметки, срещу каскетите изобщо и специално — срещу каскетите английски фасон. Той беше фанатично привързан към една строга, макар и малко остаряла елегантност, която зачиташе удобствата, но не им робуваше и която беше по природа чужда на чудатостите, каквито бяха например бомбето, чадърът и прекомерно широкото пардесю на Прокопи. Той се облече „спортно“ в тъмносив костюм без обичайните „карета“, сложи си зимни обувки с нормални подметки и реши да не заменя в никакъв случай тъмния си лоден и широкополата си шапка с мушама и каскет.
Към 8 часа, когато вече оправяше връзката си пред огледалото, готов за излизане, пристигна капитан Петров. Той изглеждаше уморен и недоспал, но в очите му святкаше радостта на човек, който е изпълнил една мъчна задача и има с какво да се похвали.
Най-напред разказа с малко думи, разбира се, как щял да изпусне Прокопи, тъй като жигулата му пристигнала с половин минута закъснение, а през това време бързоходният вартбург заглъхвал вече из южните окрайнини на града. Според него Прокопи е или много самонадеян човек, или много неопитен, тъй като карал на дълги светлини, а се знае, че дъждът отразява дългите светлини нагоре и назад като завеса; такава кола може да се открие по заревото й дори през няколко напречни улици. И така се случило, че той напипал вартбурга на разклона двайсетина секунди, преди да зацепи за Пловдив. Понеже се боял да не изпусне писмото, помолил пловдивското управление да му помогне с една насрещна кола. Инцидентът бил предизвикан на „законни начала“, понеже Прокопи карал с над 100 км в час. Избухливият инженер се нахвърлил върху „негодника“, дето му препречил пътя, онзи, „без да иска“, го засегнал малко с лакътя си по диафрагмата. Така че Петров успял да извади от портфейла му онова писъмце, написано с флумастер, и да го заснеме на филм. Пред Пловдив той предал вартбурга на колегите си, а на връщане отново го поел. В Пловдив Прокопи спрял на бул. „Девети септември“ №31, където живеела майка му, доктор Юлия Сапарева, но не се изкачил до апартамента й — портиерът му се обадил, че докторката щяла да се завърне от дежурство не по-рано от 8 часа. Тогава Прокопи пуснал писмото в пощенската кутия на докторката и без да се бави нито минута, препуснал назад по обратния път.
— В 7 часа пристигнахме, а в 8 часа аз бях готов вече със снимката.
Той извади от чантата си снимката на писмото. С едрия си твърд и нервен почерк Прокопи беше написал само три изречения без каквото и да било обръщение:
„1. Моля те, внуши на оня мръсник, чичо ми, да не се мярка вече в града и да не ми дотяга повече!
2. Предупреди го да ми даде лирите! Утре или в други ден.
3. Иначе ще го убия!“
Нямаше подпис, но датата — „24 октомври, петък“ — беше подчертана с две големи черти. Тонът беше „прокоповски“, това си личеше, но от текста изскачаше една натрапчива мисъл, загатната преди няколко минути от капитан Петров — тоя човек или беше прекалено неопитен, или беше прекалено самоуверен и лекомислено смел. Той говореше за парите нехайно, сякаш лири-стерлинги човек можеше да намери на път и под път. И като се заканваше да убие чичо си, защо трябваше да го заявява писмено и да пише обявата със собствената си ръка? И на края — да пуска обявата в една пощенска кутия, шпертплатено сандъче, което дори еднорък човек би могъл да отвори без всякакви усилия?
— Какво мислиш за това — попита Авакум, като захвърли фотокопието на масата. — От трагичното до смешното има само една крачка, пали?
Капитан Петров беше много уморен и не разбра мисълта му. Той повдигна рамене и рече:
— Колкото и да е смешно, поради своята наивност това писмо показва все пак, че инженер Сапарев има съучастници и че един от тях е навярно неговия чичо!