Че тия неща, дето ставаха в блатото, бяха особени — това си личеше и по моите вълци. Те се държаха неспокойно, душеха подозрително въздуха, обикаляха около къщата, ръмжейки тихо. После, след някоя и друга седмица, нервите им взеха да не издържат, спущаха се в блатото и там лаеха ту глухо и сдържано, ту яростно — както им дойдеше наум. От удавяне нямаше опасност, те имаха непогрешим инстинкт. Дори в шахматен ред да бяха наредени гьоловете, те щяха да се завръщат с чисти лапи и суха козина.
Понякога „особеното“ се прокрадваше откъм пътя. Ще свирне посред нощ автомобил: ту-уу-у! — и тишина. Кучетата скачат, душат въздуха, лаят. Друг път ще се чуе едва-едва далечно свиркане с уста и ще секне ненадейно, сякаш прерязано с нож. Кучетата скачат като побеснели. Втурват се кой знае накъде, бавят се 5–10 минути, половин час и вече ги отписвам от живите, а те се завръщат весели и с доволни муцуни. Кого гонеха и защо имаха такъв глуповато-доволен вид, сякаш някой ги беше чесал зад ушите!
Те бяха зли и недоверчиви кучета и на никаква цена не допущаха да ги доближи външен човек. Ръмжаха дори на стария Драгнев, бившия стопанин на къщата. Търпяха го уж, но речеше ли да се примъкне на по-малко от два метра от тях — оголваха зъби, очите им припламваха и в гърлата им започваше да клокочи бяс.
Сега ще разкажа накратко как намерих своите приятели и пазачи умъртвени. На 20 октомври вечерта заваля дъжд — ни силен, ни слаб. Застудя. Излязох навън да донеса дърва за камината и тозчас в очите ми се наби отсъствието на кучетата. Те лежаха обикновено до вратата, там стряхата се издава като козирка и прави сушина пред входа. Извиках ги по име, обиколих къщата — нищо. Стоях под дъжда, но не усещах, че вали. Лошо предчувствие сви сърцето ми, като че ли половината свят опустя и замря. Не внесох никакви дърва, отказах се да поддържам огъня. Към десет часа едно познато скимтене ме накара да стана от мястото си и да се втурна като побъркан към вратата. Пред каменните стъпала стоеше Хектор, омърлушен и като че ли виновен кой знае за какво. Повиках го да влезе вътре — отказа. Хектор беше по-гальовния, поканех ли го — скачаше презглава и като снаряд изфучаваше над прага. Сега стоеше навън със свита опашка, тъжен и някак си — безутешно виновен. Изнесох му храна и го оставих да изживява сам кучешката си мъка.
На другия ден дъждът не секна, а на обяд падна мъгла, която не се разсея чак до следващата сутрин. Мъглата беше особено гъста над блатото, това място приличаше като в приказките на някакъв прокълнат и омагьосан остров.
Прибрах се от работа към 6 часа, тъмнееше вече. Дъждът беше спрял, но тежките оловни облаци като че ли се бяха спуснали още по-ниско над равнината. Мъглата в сравнение със заранта сега беше значително по-рядка, само над блатото нямаше промяна, това място напомняше някакъв малък и загадъчен свят, захлупен под един бял и непрозрачен похлупак. Хектор ми помаха с опашка, но не изглеждаше ентусиазиран като друг път. Навярно тъгуваше за другаря си. Почесах го зад ушите, но той остана равнодушен, ласката ми не го затрогна почти никак: нито се ухили, нито ми подаде лапа, нито ми направи обичайния си поклон. Той направи нещо, което не беше правил досега — изшмули се от ръцете ми и се затири по пътеката, която водеше към блатото. Той измина в тръс само десетина метра, спря се, легна на задните си крака и извърна главата си към мен. Каква молба, какъв горещ призив да го следвам имаше в пламналите му очи!
Добре, че съм твърд човек и ми е чужда всяка сантименталност, иначе щях непременно да тръгна подире му. Беше ясно като две и две, че кучето искаше да ме води в блатото.
Но освен дето бях твърд човек, аз притежавах и малко благоразумие. Аз нямах инстинктите, с които природата беше щедро надарила Хектор, за да кръстосва слепешком поради мъглата едно място, където на всеки десет стъпки зееха дълбоки и безмилостни ями!
Не, благодаря.
Ревеше ми се от мъка и малко срам ме беше, но оставих Хектор да си върви в блатото сам. Все пак аз не съм романтик и не се поддавам лесно на романтични увлечения.
Останах петнайсетина минути навън, тази вечер кръчмата наистина ми се видя като някаква мечешка бърлога. Нямах настроение — поради мъгливото време навярно.
Както си мислех за разни невесели неща, изведнъж откъм блатото прогърмя яростния лай на Хектор. Той лаеше и ръмжеше едновременно и се давеше от безумна злоба, такъв безнадежден лай не бях чувал през целия си живот. После Хектор като че ли изведнъж загуби силата си — гласът му спадна, ужасния му лай се превърна в скимтене. За негова чест в скимтенето му не прозвуча нито една нотка, която да молеше за милост. А след това настъпи страшна тишина.