Жан хванала О за ръка и я повела из коридора. Чехлите им пак зашляпали по каменния под и те пак заварили на пейката между вратите един слуга. Бил облечен като Пиер, но не бил той. Този тук бил висок, сух и чернокос. Той тръгнал пред тях и ги въвел в едно преддверие, където пред порта от ковано желязо, която се откроявала върху богати зелени завеси, чакали двама други слуги, а в краката им лежали бели кучета на ръждиви петна. „Това е оградата“ — прошепнала Жан. Но слугата, който вървял отпред, я чул и се обърнал. О, смаяна, видяла как Жан пребледняла силно и пуснала ръката й, как пуснала роклята си, която леко придържала с другата ръка, и паднала на колене върху черния каменен под — тъй като преддверието било покрито с чер мрамор. Двамата слуги до желязната порта се разсмели. Единият от тях пристъпил към О, като я помолил да го последва, отворил една врата срещу тази, през която тя току-що минала, и изчезнал. Тя чула смехове и стъпки, после вратата се затворила след нея. Никога, ама никога тя не узнала какво се случило, дали Жан била наказана, задето проговорила, и по какъв начин, или тя просто отстъпила пред прищявка на слугата, дали коленичейки, се покорила на някакво правило, или поискала да го умилостиви и успяла. Тя забелязала само по време на първия си престой в замъка, който продължил две седмици, че макар правилото за мълчанието да било абсолютно, рядко се случвало по време на разходките или в часовете за хранене да не се опитат да го нарушат и най-вече през деня в присъствието само на слугите, сякаш облеклото вдъхвало увереност, която голотата и веригите нощем, както и присъствието на господарите заличавали. Забелязала също така, че докато и най-незначителният жест, който можел да се схване като аванс към някой от господарите, изглеждал най-естествено немислим, не било същото със слугите. Те никога не давали заповед, макар учтивостта на молбите им да била безпрекословна като заповед. Явно им било наредено да наказват нарушенията на правилника — при положение че били единствени свидетели — още на момента. Така О на три пъти видяла — веднъж в коридора, който водел в червеното крило, и двата други пъти в трапезарията, където току-що я въвели — как момичетата, хванати да говорят, били събаряни на земята и бити с камшик. Следователно можело да бъдат бити с камшик посред бял ден въпреки онова, което й казали първата вечер, като че ли случилото се със слугите не трябвало да влиза в сметката, а да бъде оставено на тяхната дискретност. Дневната светлина придавала на костюма на слугите странен и заплашителен вид. Неколцина от тях носели черни чорапи и вместо червено сако и бяло жабо — лека риза от червена коприна, набрана на врата, с широки ръкави, стегнати в китките. На осмия ден по обяд един от тях, вече с камшик в ръка, накарал да стане от табуретката до О една пищна руса Магдалина с млечнорозова гръд, а тя му се усмихнала и промълвила няколко думи тъй бързо, че О не ги разбрала. Преди още да я докосне, тя вече била в краката му, ослепително белите й ръце милвали под черната коприна члена, все още в покой, после го извадили и приближили до полуотворената й уста. Този път камшикът й се разминал. И тъй като въпросният слуга бил единственият надзирател в трапезарията в този миг и той постепенно притворил очи, докато се поддавал на ласката, другите момичета проговорили. Значи можело да бъдат подкупени слугите. Но какъв бил смисълът? Ако имало правило, което О изпитвала особена трудност да съблюдава и на което в крайна сметка не съумяла никога докрай да се подчини, това било правилото, което забранявало да се гледат мъжете в лицето — по причина, че правилото се отнасяло също и за слугите, и се чувствувала постоянно в опасност, дотолкова любопитството към лицата не й давало мира, и тя действително била бита с камшик от един или друг, в интерес на истината не всеки път, щом забележели (тъй като те гледали с известно нехайство на своите задължения и може би държали твърде на обаянието, което упражнявали, за да се лишат по силата на една прекалено неумолима и прекалено ефикасна строгост от погледите, които се откъсвали от очите и устата им само за да се върнат към члена, към камшика, към ръцете им и така отначало), но без съмнение всеки път, щом им се искало да я унижат. Колкото и жестоко да се отнасяли с нея, когато се решавали на това, тя въпреки всичко нито веднъж не проявила смелостта или раболепието да се хвърли сама в краката им и се налагало да ги изтърпи понякога, но никога да им се моли. Колкото до правилото на мълчанието, освен по отношение на любовника й, то й се удавало тъй лесно, че не го нарушила нито веднъж, като отвръщала със знаци, когато друго момиче се възползувало от миг невнимание от страна на техните пазачи, за да я заговори. Това станало обикновено по време на обедите или вечерите в залата, където я въвели, когато високият слуга, който ги придружавал, се обърнал към Жан. Стените били черни и каменният под бил черен, продълговатата маса от дебело стъкло — също, и за всяко момиче имало кръгла табуретка, тапицирана с черна кожа. Те трябвало да повдигат полата си, за да седнат, и така при допира с гладката и студена кожа под бедрата й О си припомняла първоначалния миг, когато любовникът й я накарал да си свали чорапите и бельото и да седне направо на седалката в колата. И обратното, когато напуснала замъка и трябвало облечена като всички останали, но гола от кръста надолу под семплото костюмче или обикновената си рокля да повдига всеки път комбинезона и полата си, за да седне до любовника си или до някой друг направо на седалката в някоя кола или кафене, тя се сещала за замъка, за предизвикателно изложените гърди в копринените корсети, за ръцете и устните, на които било позволено всичко, както и за ужасяващото мълчание. При все че нищо не й помагало както мълчанието, като се изключат веригите. Веригите и мълчанието, които трябвало да я оковат дълбоко в самата нея, да я задушат, да я погубят, всъщност я избавяли от самата нея. Какво щяло да се случи с нея, ако словото й било позволено, ако й бил предоставен избор, когато любовникът й гледал как други я обладават пред погледа му? Вярно е, че тя говорела по време на изтезанията, но могат ли да се нарекат думи стенанията и виковете? Често пъти дори, за да я накарат да замълчи, й връзвали устата. Под погледите, под дланите, под членовете, който я безчестяли, под камшиците, които я разкъсвали, тя чезнела в неистово отсъствие от самата себе си, което й връщало любовта и я приближавало може би към смъртта. Все едно коя била тя, тя била кое да е от другите момичета, като нея разчеквани и насилвани и които тя виждала как разчекват и насилват, защото ставало пред очите й, когато не трябвало да помага. На втория ден, когато двадесет и четири часа не били още изминали от пристигането й, след обяда я завели в библиотеката, за да поднесе кафето и да се погрижи за огъня. Придружавала я Жан — чернокосият слуга я бил върнал обратно и друго момиче на