Спокойният и уверен глас на сър Стивън се извисявал сред пълна тишина. Дори пламъците в камината светели безшумно. О била прикована към канапето като пеперуда, забодена с карфица, една дълга карфица от дума и погледи, която пронизвала тялото й през средата, и притискала голите й и напрегнати слабини към хладната коприна. Тя не усещала гърдите, нито тила, нито ръцете си. Но че навиците и ритуалите, за които й говорели, трябвало да имат за обект на обладаване наред с други части на тялото дългите й бедра, скрити под черната пола и предварително разтворени, в това тя не се съмнявала. Двамата мъже били обърнати с лице към нея. Рьоне пушел, но бил запалил до себе си една от онези лампи с черна козирка, които поглъщат дима, и въздухът, вече пречистен от дървесния огън, ухаел на нощен хлад. „Ще ми отговорите ли, или искате да знаете нещо повече?“ — подел сър Стивън. „Ако приемеш — вметнал Рьоне, — аз самият ще ти обясня предпочитанията на сър Стивън.“ „Изискванията“ — поправил го сър Стивън. Най-трудното, мислела си О, не беше да приеме и тя съзнавала, че и единият, и другият не допускали нито за миг, както и тя самата, че може да откаже. Най-трудното било чисто и просто да говори. Устните й парели и устата й била пресъхнала, нямала капчица слюнка, тягостно чувство на страх и желание свивало гърлото й, а ръцете й, възвърнати към живот, били студени и потни. Да можела поне да затвори очи. Но не. Два погледа преследвали нейния, от които тя не можела — нито искала — да избяга. Те я теглели към онова, което тя смятала, че е оставила за дълго, може би завинаги в Роаси. Откакто се бил върнал, Рьоне се задоволявал само да я милва и символът за принадлежността й на всички, на които била известна тайната на пръстена й, останал без последствие; О или не срещнала никой, на когото тя да е известна, или тези, които се досещали, си замълчавали — единствената, която заподозряла, била Жаклин. (А ако Жаклин е пребивавала в Роаси, защо не носела и тя такъв пръстен? Впрочем какво право над нея давало на Жаклин посвещението в тайната и давало ли й изобщо някакво право?) За да заговори, трябвало ли да помръдне? Но тя не можела да помръдне по своя воля — една тяхна заповед щяла да я накара да стане на мига, но това, което искали този път от нея, не било да се подчини на заповед, а да изпревари заповедите сама да осъзнае, че е робиня, и да се отдаде като такава. Ето какво те наричали нейно благоволение. Тя си спомнила, че никога не била казвала на Рьоне друго освен „обичам те“ и „твоя съм“. Изглежда, че днес от нея се искало да говори и да приеме в подробности и с точност това, което единствено с мълчанието си приемала до този миг. Накрая тя се надигнала и сякаш това, което имала да каже, я душало, откопчала горните метални копчета на елека си до вдлъбнатинката между гърдите. После се изправила окончателно. Коленете и ръцете й треперили. „Твоя съм — казала най-после тя на Рьоне. — Ще бъда, каквато пожелаеш.“ „Не — подел той, — наша. Повтори след мене: Ваша съм, ще бъда, каквато вие пожелаете.“ Сивите и строги очи на сър Стивън не се откъсвали от нея, както и тези на Рьоне, в които тя се губела, повтаряйки бавно след него изреченията, които той й диктувал, но като ги обръщала в първо лице като при упражнението граматика. „Признаваш на мен и на сър Стивън правото…“ — говорел Рьоне и О подхващала колкото може по-ясно: „Признавам на теб и на сър Стивън правото…“. Правото да разполагат с тялото й както им е угодно, на което място и по какъвто начин им се харесва, правото да я държат окована, правото да я бичуват като робиня или като осъдена при най-малкото провинение, или за собствено удоволствие, правото да не се съобразяват с молбите й, нито с виковете й, ако я принудят да вика. „Струва ми се — казал Рьоне, — че тъкмо тук сър Стивън искаше да те получи от мен и от теб самата и че желае да ти изложа в тънкости неговите изисквания.“ О слушала любовника си и думите, с които се обърнал към нея в Роаси, изплували в паметта й: това били, кажи-речи, същите думи. Но тогава тя ги изслушала сгушена в него, защитена от една близка до съня неправдоподобност, от чувството, че съществува в някакъв друг живот, а може би, че изобщо не съществува. Сън или кошмар, тъмничен декор, вечерни рокли, маскирани лица, всичко я отдалечавало от собствения й живот, та дори и неведението й колко ще продължи всичко това. Там тя се чувствувала така, както се чувствуваме нощем в плен на някой сън, който ни е познат и който отново ни спохожда — уверена, че той съществува, и също така уверена, че ще свърши — и едновременно ни се иска сънят да свърши, защото се боим, че няма да можем да го издържим, и да продължи, за да узнаем развръзката. Е, добре, развръзката била налице, когато вече не я очаквала, и под формата, която най-малко очаквала (ако допуснем, както тя си мислела в момента, че тъкмо тази е развръзката и че зад нея не се крие друга и може би пак друга зад следващата). Развръзката е, че тя пропадала от спомена в настоящето, както и че онова, което било действителност само в един затворен кръг, в един ограничен свят, изведнъж щяло да се просмуче като зараза във всички случайни обстоятелства и всичко привички на всекидневния й бит и върху нея и вътре в нея да не се задоволява вече само със знаци — разголените задни части, корсажите, които се разкопчават, железния пръстен — а да изисква осъществяване. Истина е, че Рьоне никога не я бил удрял и единствената разлика между времето, когато се запознала с него, преди да я отведе в Роаси, и времето, изминало, откакто се върнала оттам, била, че сега той се ползувал от заоблените й задни форми и от устата й, както преди това (а продължавал и сега да го п