та“ — поправил го сър Стивън. Най-трудното, мислела си О, не беше да приеме и тя съзнавала, че и единият, и другият не допускали нито за миг, както и тя самата, че може да откаже. Най-трудното било чисто и просто да говори. Устните й парели и устата й била пресъхнала, нямала капчица слюнка, тягостно чувство на страх и желание свивало гърлото й, а ръцете й, възвърнати към живот, били студени и потни. Да можела поне да затвори очи. Но не. Два погледа преследвали нейния, от които тя не можела — нито искала — да избяга. Те я теглели към онова, което тя смятала, че е оставила за дълго, може би завинаги в Роаси. Откакто се бил върнал, Рьоне се задоволявал само да я милва и символът за принадлежността й на всички, на които била известна тайната на пръстена й, останал без последствие; О или не срещнала никой, на когото тя да е известна, или тези, които се досещали, си замълчавали — единствената, която заподозряла, била Жаклин. (А ако Жаклин е пребивавала в Роаси, защо не носела и тя такъв пръстен? Впрочем какво право над нея давало на Жаклин посвещението в тайната и давало ли й изобщо някакво право?) За да заговори, трябвало ли да помръдне? Но тя не можела да помръдне по своя воля — една тяхна заповед щяла да я накара да стане на мига, но това, което искали този път от нея, не било да се подчини на заповед, а да изпревари заповедите сама да осъзнае, че е робиня, и да се отдаде като такава. Ето какво те наричали нейно благоволение. Тя си спомнила, че никога не била казвала на Рьоне друго освен „обичам те“ и „твоя съм“. Изглежда, че днес от нея се искало да говори и да приеме в подробности и с точност това, което единствено с мълчанието си приемала до този миг. Накрая тя се надигнала и сякаш това, което имала да каже, я душало, откопчала горните метални копчета на елека си до вдлъбнатинката между гърдите. После се изправила окончателно. Коленете и ръцете й треперили. „Твоя съм — казала най-после тя на Рьоне. — Ще бъда, каквато пожелаеш.“ „Не — подел той, — наша. Повтори след мене: Ваша съм, ще бъда, каквато вие пожелаете.“ Сивите и строги очи на сър Стивън не се откъсвали от нея, както и тези на Рьоне, в които тя се губела, повтаряйки бавно след него изреченията, които той й диктувал, но като ги обръщала в първо лице като при упражнението граматика. „Признаваш на мен и на сър Стивън правото…“ — говорел Рьоне и О подхващала колкото може по-ясно: „Признавам на теб и на сър Стивън правото…“. Правото да разполагат с тялото й както им е угодно, на което място и по какъвто начин им се харесва, правото да я държат окована, правото да я бичуват като робиня или като осъдена при най-малкото провинение, или за собствено удоволствие, правото да не се съобразяват с молбите й, нито с виковете й, ако я принудят да вика. „Струва ми се — казал Рьоне, — че тъкмо тук сър Стивън искаше да те получи от мен и от теб самата и че желае да ти изложа в тънкости неговите изисквания.“ О слушала любовника си и думите, с които се обърнал към нея в Роаси, изплували в паметта й: това били, кажи-речи, същите думи. Но тогава тя ги изслушала сгушена в него, защитена от една близка до съня неправдоподобност, от чувството, че съществува в някакъв друг живот, а може би, че изобщо не съществува. Сън или кошмар, тъмничен декор, вечерни рокли, маскирани лица, всичко я отдалечавало от собствения й живот, та дори и неведението й колко ще продължи всичко това. Там тя се чувствувала така, както се чувствуваме нощем в плен на някой сън, който ни е познат и който отново ни спохожда — уверена, че той съществува, и също така уверена, че ще свърши — и едновременно ни се иска сънят да свърши, защото се боим, че няма да можем да го издържим, и да продължи, за да узнаем развръзката. Е, добре, развръзката била налице, когато вече не я очаквала, и под формата, която най-малко очаквала (ако допуснем, както тя си мислела в момента, че тъкмо тази е развръзката и че зад нея не се крие друга и може би пак друга зад следващата). Развръзката е, че тя пропадала от спомена в настоящето, както и че онова, което било действителност само в един затворен кръг, в един ограничен свят, изведнъж щяло да се просмуче като зараза във всички случайни обстоятелства и всичко привички на всекидневния й бит и върху нея и вътре в нея да не се задоволява вече само със знаци — разголените задни части, корсажите, които се разкопчават, железния пръстен — а да изисква осъществяване. Истина е, че Рьоне никога не я бил удрял и единствената разлика между времето, когато се запознала с него, преди да я отведе в Роаси, и времето, изминало, откакто се върнала оттам, била, че сега той се ползувал от заоблените й задни форми и от устата й, както преди това (а продължавал и сега да го прави) от утробата й. Тя никога не узнала дали ударите с камшик, които така редовно получавала в Роаси, й били нанесени макар и един-единствен път, от него (когато била в състояние да си зададе този въпрос, когато тя самата или тези, с които си имала работа, били маскирани), но не го вярвала. Без съмнение удоволствието, което изпитвал от съзерцанието на вързаното й, подложено на гаври мятащо се безпомощно тяло, и от виковете й, било тъй силно, че не можел да понесе мисълта да бъде отвлечен от това свое съзерцание, като му отдаде ръцете си. Той сам го признавал, като й казвал сега тъй кротко, тъй нежно, без да помръдне от дълбокото кресло, в което бил полуизлегнат, кръстосал едното си коляно върху другото, колко бил щастлив, че я предава, че самата тя се предава на заповедите и на разпорежданията на сър Стивън. Когато сър Стивън пожелаел тя да прекара при него нощта или дори само един час, както и да го придружи извън Париж, или в самия Париж в някой ресторант или на представление, той щял да й се обади по телефона и да й прати колата си, освен ако Рьоне сам не дойдел да я доведе. Днес, сега бил неин ред да говори. Съгласна ли е? Но тя не можела да говори. Тази воля, която изведнъж искали от нея да прояви, била волята да превъзмогне себе си, да каже предварително „да“ на всичко, на което тя естествено искала да каже „да“, но на което тялото й казвало „не“, поне що се отнася до камшика. Тъй като за останалото, ако трябвало да бъде честна пред себе си, тя се чувствувала прекалено смутена от желанието, което четяла в погледа на сър Стивън, за да се самозалъгва, и въпреки че цялата треперела, а може би точно защото треперела, знаела, че очаква с по-голямо нетърпение и от него мига, в който той ще положи ръката или може би устните си върху нея. Без съмнение само от нея зависело да ускори този миг. Колкото и да била смела и колкото и горещо да желаела това, тя внезапно се почувствувала тъй слаба тъкмо когато се канела да отговори, че се свлякла на пода в разпиляната около нея рокля и сър Стивън отбелязал с приглушен глас в тишината, че страхът също й отивал. Обърнал се не към нея, а към Рьоне. О имала чувството, че той се въздържа да пристъпи към нея, и съжалила, че е така. Въпреки това обаче, тя не го поглеждала и не откъсвала очи от Рьоне, ужасена да не би той да отгатне в погледа й онова, което щял може би да сметне за измяна. Макар че това съвсем не било измяна, тъй като ако трябвало да се сложат на везните желанието, което изпитвала да бъде на сър Стивън, и принадлежността й към Рьоне, нямало да се поколебае нито миг; истината е, че се поддавала на това желание само защото Рьоне й го позволил и до известна степен й дал да разбере, че й заповядва това. Все пак й оставало съмнението дали той няма да се разсърди, ако види, че му се покоряват твърде бързо и твърде охотно. Най-малкият знак от негова страна щял веднага да го заличи. Той обаче не направил никакъв знак, само се задоволил да й поиска за трети път отговор. Тя промълвила: „Съгласна съм на всичко, което ви се хареса“. Свела очи към дланите си, които чакали раздалечени в скута й, после си признала шепнешком: „Бих искала да зная дали ще бъда бита с камшик…“. В течение на един безкраен миг, през който имала време сто пъти да се разкае за въпроса си, никой от двамата не отговорил. После гласът на сър Стивън изрекъл бавно: „Понякога“. О чула след това как драснали клечка кибрит и доловила шум от местене на чаши: явно единият от двамата си сипвал повторно уиски. Рьоне с нищо не й помогнал. Рьоне мълчал. „Дори да дам съгласието си сега — казала тя, — дори да обещая сега, няма да мога да го понеса.“ „От вас се иска само да го изтърпите и ако крещите или се вайкате, отсега да се съгласите, че ще е напразно“ — подел сър Стивън. „Имайте милост, не, не още“ — изплакала тя, тъй като сър Стивън понечил да стане. Рьоне също станал, надвесил се над нея, хванал я за раменете. „Отговори най-после — казал той, — приемаш ли?“ Тя казала накрая, че приема. Той я повдигнал нежно и като седнал на голямото канапе, я накарал да коленичи до него; с лице към канапето, върху което с изпънати ръце и затворени очи тя положила главата и бюста си. Тогава й се мярнала една картина, която била виждала преди години, любопитна гравюра, изобразяваща коленичила като нея жена до едно кресло в стая с каменен под, дете и куче играели в единия ъгъл, полите на жената били запретнати и един мъж, застанал прав наблизо, размахвал над нея наръч пръчки. Всички били облечени с дрехи от края на XVI век и гравюрата носела заглавие, което й се стрило възмутително: семейно наказание. Рьоне й стиснал китките с една ръка, докато с другата й вдигнал полата тъй високо, че тя почувствувала как пл