ави) от утробата й. Тя никога не узнала дали ударите с камшик, които така редовно получавала в Роаси, й били нанесени макар и един-единствен път, от него (когато била в състояние да си зададе този въпрос, когато тя самата или тези, с които си имала работа, били маскирани), но не го вярвала. Без съмнение удоволствието, което изпитвал от съзерцанието на вързаното й, подложено на гаври мятащо се безпомощно тяло, и от виковете й, било тъй силно, че не можел да понесе мисълта да бъде отвлечен от това свое съзерцание, като му отдаде ръцете си. Той сам го признавал, като й казвал сега тъй кротко, тъй нежно, без да помръдне от дълбокото кресло, в което бил полуизлегнат, кръстосал едното си коляно върху другото, колко бил щастлив, че я предава, че самата тя се предава на заповедите и на разпорежданията на сър Стивън. Когато сър Стивън пожелаел тя да прекара при него нощта или дори само един час, както и да го придружи извън Париж, или в самия Париж в някой ресторант или на представление, той щял да й се обади по телефона и да й прати колата си, освен ако Рьоне сам не дойдел да я доведе. Днес, сега бил неин ред да говори. Съгласна ли е? Но тя не можела да говори. Тази воля, която изведнъж искали от нея да прояви, била волята да превъзмогне себе си, да каже предварително „да“ на всичко, на което тя естествено искала да каже „да“, но на което тялото й казвало „не“, поне що се отнася до камшика. Тъй като за останалото, ако трябвало да бъде честна пред себе си, тя се чувствувала прекалено смутена от желанието, което четяла в погледа на сър Стивън, за да се самозалъгва, и въпреки че цялата треперела, а може би точно защото треперела, знаела, че очаква с по-голямо нетърпение и от него мига, в който той ще положи ръката или може би устните си върху нея. Без съмнение само от нея зависело да ускори този миг. Колкото и да била смела и колкото и горещо да желаела това, тя внезапно се почувствувала тъй слаба тъкмо когато се канела да отговори, че се свлякла на пода в разпиляната около нея рокля и сър Стивън отбелязал с приглушен глас в тишината, че страхът също й отивал. Обърнал се не към нея, а към Рьоне. О имала чувството, че той се въздържа да пристъпи към нея, и съжалила, че е така. Въпреки това обаче, тя не го поглеждала и не откъсвала очи от Рьоне, ужасена да не би той да отгатне в погледа й онова, което щял може би да сметне за измяна. Макар че това съвсем не било измяна, тъй като ако трябвало да се сложат на везните желанието, което изпитвала да бъде на сър Стивън, и принадлежността й към Рьоне, нямало да се поколебае нито миг; истината е, че се поддавала на това желание само защото Рьоне й го позволил и до известна степен й дал да разбере, че й заповядва това. Все пак й оставало съмнението дали той няма да се разсърди, ако види, че му се покоряват твърде бързо и твърде охотно. Най-малкият знак от негова страна щял веднага да го заличи. Той обаче не направил никакъв знак, само се задоволил да й поиска за трети път отговор. Тя промълвила: „Съгласна съм на всичко, което ви се хареса“. Свела очи към дланите си, които чакали раздалечени в скута й, после си признала шепнешком: „Бих искала да зная дали ще бъда бита с камшик…“. В течение на един безкраен миг, през който имала време сто пъти да се разкае за въпроса си, никой от двамата не отговорил. После гласът на сър Стивън изрекъл бавно: „Понякога“. О чула след това как драснали клечка кибрит и доловила шум от местене на чаши: явно единият от двамата си сипвал повторно уиски. Рьоне с нищо не й помогнал. Рьоне мълчал. „Дори да дам съгласието си сега — казала тя, — дори да обещая сега, няма да мога да го понеса.“ „От вас се иска само да го изтърпите и ако крещите или се вайкате, отсега да се съгласите, че ще е напразно“ — подел сър Стивън. „Имайте милост, не, не още“ — изплакала тя, тъй като сър Стивън понечил да стане. Рьоне също станал, надвесил се над нея, хванал я за раменете. „Отговори най-после — казал той, — приемаш ли?“ Тя казала накрая, че приема. Той я повдигнал нежно и като седнал на голямото канапе, я накарал да коленичи до него; с лице към канапето, върху което с изпънати ръце и затворени очи тя положила главата и бюста си. Тогава й се мярнала една картина, която била виждала преди години, любопитна гравюра, изобразяваща коленичила като нея жена до едно кресло в стая с каменен под, дете и куче играели в единия ъгъл, полите на жената били запретнати и един мъж, застанал прав наблизо, размахвал над нея наръч пръчки. Всички били облечени с дрехи от края на XVI век и гравюрата носела заглавие, което й се стрило възмутително: семейно наказание. Рьоне й стиснал китките с една ръка, докато с другата й вдигнал полата тъй високо, че тя почувствувала как плисираната полупрозрачна тъкан я погъделичкала по бузата. Той я милвал по задните части и показал на сър Стивън двете им трапчинки и мекотата на гънката между бедрата. После със същата тази ръка я натиснал по кръста, за да изпъкнат още повече заоблените й форми, като същевременно й заповядал по-широко да разтвори коленете си. Тя се подчинила, без да каже дума. Почестите, които Рьоне отдавал на тялото й, отговорите на сър Стивън, грубите думи, с които си служели двамата мъже, предизвикали у нея толкова силен и така внезапен изблик на срам, че желанието, което изпитвала да бъде на сър Стивън, се изпарило и тя зачакала камшика като избавление, болката и виковете — като заслужено опрощение. Но ръцете на сър Стивън разтворили слабините й, проникнали отзад, отдръпнали се, отново хлътвали навътре, милвали я, докато застенала, унизена, че стене, омаломощена. „Оставям те на сър Стивън — казал тогава Рьоне, — остани, както си, той ще те отпрати, когато пожелае.“ Нима толкова пъти не оставала в Роаси така коленичила, подложена на всекиго? Но тогава я възпирали гривните, които свързвали дланите й ведно, щастлива пленница, на което всичко било налагано, от която нищо не се искало. Тук тя по собствена воля стояла полугола, макар че един-единствен жест, същият, който щял да е достатъчен да я изправи на крака, щял да е достатъчен и да я покрие. Обещанието й я обвързвало точно толкова, колкото кожените гривни и веригите. Дали само обещанието? Нима колкото и унизена да се чувствувала или по-скоро тъкмо защото се чувствувала унизена, към това не се прибавяла и сладостта, че най-ценното у нея е самото й унижение, послушанието й, когато се прекланяла, покорството й, когато се отдавала? Рьоне си тръгнал и сър Стивън отишъл да го придружи до вратата, през това време тя чакала, сама, без да помръдне, чувствувала се по-уязвима в самотата и по-продажна в очакването, отколкото когато двамата били при нея. Под полата си усещала сиво-жълтата гладка коприна на канапето, през найлона на чорапите под колената си — дебелия вълнен килим, и по цялото си ляво бедро — топлината на огнището, в което трите цепеници, поставени от сър Стивън, пламтели със силно пращене. Старинен стенен часовник над един шкаф тъй леко тиктакал, че се чувало само когато всичко наоколо мълчало. О го слушала съсредоточено и си мислела колко е нелепо да стои в тази поза в тази изискана светска гостна.