Самата мисъл, че Рьоне допускал да се лиши от някое нейно кътче, разстроила О. В тона тя видяла залог, че любовникът й държи на сър Стивън повече, отколкото на нея. И също така, макар че толкова често й повтарял, че обича у нея предмета, в какъвто я бил превърнал, неограничената власт да разполага с нея, свободата, с която се ползувал по отношение на нея, както разполагаме с мебел, както изпитваме еднакво, а понякога и по-голямо удоволствие да я подарим, отколкото да я запазим за себе си, тя си дала сметка, че не му вярва докрай. Виждала още доказателство за това, което не можело да се нарече другояче, освен почтителност към сър Стивън, във факта, че Рьоне, който така страстно обичал да я вижда под телата или под ударите на други, който с такава неизменна нежност, с такава неизтощима признателност гледал как устата й се отваря за да изстене или изкрещи, как очите й се наливат със сълзи, я изоставил, след като се уверил, излагайки я на показ, разтваряйки я, както се разтваря устата на кон, за да се види дали е млад, че сър Стивън я намира достатъчно красива или в най-лошия случай достатъчно удобна за себе си и е склонен да я приеме. Това оскърбително може би поведение не променяло с нищо любовта на О към Рьоне. Тя се смятала щастлива, че имала такава стойност в неговите очи, та той изпитвал наслада да я оскърбява, както вярващите благодарят на бога, че ги низвергва. Но у сър Стивън тя отгатвала твърда ледена воля, която желанието нямало да огъне и пред която до момента тя колкото и да била пленителна я покорил, не представлявала абсолютно нищо. Иначе защо щяла да изпитва такъв страх? Камшикът и пояса на слугите в Роаси, носените почти без прекъсване вериги й се сторили по-малко ужасни от погледа, който сър Стивън впивал в гърдите й, без да ги докосва. Тя знаела, че в сравнение с дребните й рамене и крехката горна половина на тялото й самата им тежест, гладка и набъбнала, ги прави уязвими. Не можела да спре треперенето им, трябвало да престане да диша. Да храни надежда, че тази уязвимост ще обезоръжи сър Стивън, било напразно и тя чудесно знаела, че е тъкмо обратното: нейната подканваща нежност предразполагала еднакво към грубости и към милувки, към употреба на нокти и устни. За миг се заблудила: дясната ръка на сър Стивън, която държала цигара, докоснала с връхчето на средния пръст зърното, което се подчинило и още повече настръхнало. Че това било за сър Стивън своеобразна игра без нищо повече или проба, както се изпробва дали един механизъм е безотказен, дали е изправен, в това О не се съмнявала. Без да става от облегалката на креслото, сър Стивън й казал да си вдигне полата. Изпод влажните ръце на О телените копчета се изплъзвали и тя на два пъти трябвало да започва отначало, за да разкопчае под полата фустата си от черна батиста. Когато останала чисто гола с лачените си сандали с високи токчета и с черни найлонови чорапи, навити няколко пъти над коленете, които подчертавали изящните й крака и белотата на бедрата й, сър Стивън, който също станал, я хванал с една ръка за слабините и я побутнал към канапето. Накарал я да коленичи с гръб към канапето и за да се облегне на него по-близо до раменете, отколкото до кръста, я подканил да разтвори леко бедрата си. Дланите й лежали отстрани до глезените, слабините й били полуоткрехнати, а над гръдта й, все тъй мамеща, шията била отметната назад. Не смеела да погледне сър Стивън в лицето, но виждала как ръцете му развързват колана на халата. Щом прекрачил О, все тъй коленичила, и я уловил за тила, той хлътнал в устата й. Това, към което се стремял, не била милувката на устните й по цялата му дължина, а самото й гърло. Той дълго дълбал в него и О почувствувала как у нея набъбва и се втвърдява плътта, която не й давала да си поеме дъх и чийто бавен и многократно повтарян тласък изтръгвал сълзи от очите й. За да проникне по-дълбоко в нея, сър Стивън в края на краищата коленичил на канапето от двете страни на лицето й и тазът му се отпускал на моменти върху гърдите на О, която чувствувала как я изгарят слабините й, ненужни и пренебрегнати. Колкото и дълго сър Стивън да останал в нея, той не довел удоволствието си докрай, а се отдръпнал от нея мълчаливо и се изправил отново, без да закопчава халата си. „Вие сте порочна, О — казал й той. — Обичате Рьоне, но сте порочна. Рьоне дава ли ся сметта, че вие пожелавате всички мъже, които ви желаят, че като ви праща в Роаси или като ви тласка към други, ви дава алибита за собствената ви порочност?“ „Обичам Рьоне“ — отвърнала О. „Обичате Рьоне, но желаете мен, между многото други“ — заявил сър Стивън. Да, тя го желаела, но ако Рьоне научел за това, нямало ли да се промени? Тя можела единствено да мълчи и да стои с наведени очи, дори само погледът й би бил равносилен на самопризнание за сър Стивън. Сър Стивън се навел над нея, уловил я за раменете и я съборил на килима. Озовала се по гръб с вдигнати и прибрани до тялото крака. Сър Стивън седнал на канапето, където тя била опряна миг по-рано, хванал дясното й коляно и го притеглил към себе си. Тъй като била с лице към камината, светлината на огнището огрявала ярко двойната разтворена гънка на слабините и на седалището й. Без да я пуска, сър Стивън внезапно й заповядал да се погали сама, но без да прибира краката си. Поразена, тя протегнала послушно дясната си ръка към слабините и срещнала под пръстите си вече освободено от руното, което го предпазвало, пламналото месесто хълмче, където се съединявали крехките устни на междубедрието й. Но ръката й безпомощно увиснала и тя промълвила: „Не мога“. И наистина не можела. Никога дотогава не се била галила другояче освен скришом в топлото си и тъмно легло, когато спяла сама, без никога да търси докрай, удоволствието. Но понякога достигала до него, по-късно в съня и тогава се събуждала разочарована, че било тъй силно и в същото време тъй малотрайно. Погледът на сър Стивън бил все тъй настойчив. Тя не могла да го издържи и повтаряйки „не мога“, затворила очи. Картината, която й се привиждала, която не съумявал да пропъди и която й причинявала всеки път същото зашеметяващо чувство на погнуса, както когато я наблюдавала за пръв път като петнадесетгодишна, била следната: Марион, отпусната в коженото кресло на една хотелска стая, Марион, преметнала единия си крак върху страничната облегалка на креслото и почти обронила глава над другата облегалка, Марион се галела, пред очите й и тихичко стенела. Разказала й как един ден пак така се галела в кабинета си, като смятала, че е сама, и как началникът на нейната служба ненадейно влязъл и я изненадал. О си спомняла кабинета на Марион, гола стая с бледозелени стени, в която светлината, идеща от север, се процеждала през прашни стъкла. Имало едно-единствено кресло, предназначено за посетителите, което се намирало срещу масата. „И ти избяга ли?“ — попитала я О. „Не — отвърнала Марион, — той поиска да продължа, но заключи вратата, накара ме да събуя пликчетата си и избута креслото до прозореца.“ О изпитала и възхищение от това, което смятала за проява на смелост от страна на Марион, и ужас, а самата тя свенливо отказала да се гал