пред Марион, като се заклела, че никога, никога няма да се гали пред никого. Марион се засмяла и казала: „Ще видиш, когато любовникът ти го поиска от теб“. Рьоне никога досега не го бил искал от нея. Нима щяла да се подчини? Положително, но с какъв страх да не види как се надига в очите на Рьоне погнусата, която тя самата изпитала пред Марион. А това било немислимо. Още по-немислимо било, че го искал сър Стивън. Какво я интересувало, че сър Стивън ще бъде погнусен? Но не, тя не можела. За трети път прошепнала: „Не мога“. Колкото и тихо да било изречено, той го чул, пуснал я, станал, препасал халата си, заповядал на О да стане. „Това ли е вашето покорство?“ — укорил я той. После с лявата ръка й хванал двете китки, а с дясната я зашлевил с всичка сила. Тя се олюляла и щяла да падне, ако той не я бил задържал. „Застанете на колене и ме слушайте — казал той. — Боя се, че Рьоне твърде зле ви е дресирал.“ „Покорявам се винаги на Рьоне“ — прошепнала тя. „Смесвате любовта с покорството. Ще ми се покорявате, без да ме обичате и без аз да ви обичам.“ Тогава тя почувствувала как я обзема най-странно възмущение и мълчаливо в себе си отрекла думите, които чувала, отрекла обещанията си да бъде покорна робиня, отрекла собственото си съгласие, собственото си желание, голотата си, потта си, треперещите си крака, сенките под очите си. Тя се замятала, стискайки зъби от гняв, когато я накарал да се сгъне, просната с лакти на пода и глава между ръцете, повдигнал я за хълбоците и забил отзад члена си, за да я разкъса, както предрекъл Рьоне. Първия път тя не изкрещяла. Той подновил по-грубо опита си и тя изкрещяла. И всеки път, когато се отдръпвал, после отново налитал, ще рече всеки път, когато решал, тя крещяла. Крещяла колкото от възмущение, толкова и от болка и в това той не се лъжел. Тя знаела също така, а от това следвало, че във всички случаи била победена, че той е доволен, задето я принуждавал да крещи. Когато свършил и я накарал да стане, малко преди да я отпрати, й обърнал внимание, че това, което излял от себе си в нея, малко по малко, изтичайки навън, ще се обагри с кръвта на раната, която й направил, че таза рана ще я пари, докато задният отвор на тялото не се нагоди към него, и че той ще продължи да насилва този вход. Той нямало да се лиши от правото, което Рьоне му предоставял, да се ползува от нея и тя не бивало да се надява да бъде пощадена. Припомнил й, че дала съгласието си да бъде робиня на Рьоне и на него самия, но му се струвало малко вероятно тя да знае с какво точно се е нагърбила. Когато научи, ще бъде твърде късно, за да се измъкне. Слушайки го, О си мислела, че също така ще е твърде късно — толкова време ще му е нужно, за да сломи упорството й — той да не се влюби най-накрая в своето творение и да не я обикне поне малко. Тъй като цялата й вътрешна съпротива и плахият отказ, на който се осмелявала да даде израз, имали един-единствен смисъл: тя искала да съществува за сър Стивън, макар и съвсем мъничко, както съществувала за Рьоне, и той да изпита към нея нещо повече от желание. Не защото била влюбена в него, а защото ясно виждала, че Рьоне обича сър Стивън със страстта на хлапетата към по-възрастните, и защото чувствувала, че за да угоди на сър Стивън, е готова ако се наложи да жертвува от нея онова, което сър Стивън поиска; тя знаела с пророческа непогрешимост, че той ще се повлияе от неговото отношение и ако сър Стивън й засвидетелствува презрение, Рьоне ще бъде заразен от това презрение, както никога по-рано не бил и не помислял да бъде от отношението на мъжете в Роаси. То е, защото спрямо нея той бил господарят и отношението на всички, на които я отстъпвал, се определяло от неговото. Тук господарят не бил вече той, напротив. Сър Стивън бил господарят на Рьоне, без самият Рьоне напълно да го съзнава, ще рече, че Рьоне му се възхищавал и искал да му подражава, да си съперничи с него; именно по тази причина той делял всичко с него и пак по тази причина му отстъпил О — този път било очебийно, че тя е отстъпена съвсем сериозно. Рьоне без съмнение щял да продължи да я обича само ако сър Стивън сметнел, че тя заслужава, и ако на свой ред я обикнел. А дотогава сър Стивън щял да бъде нейният господар независимо какво си мислел Рьоне, нейният единствен господар в точното съотношение, което свързва господаря с роба. Тя не очаквала никаква милост от него, но нима не можела да се надява да му изтръгне мъничко любов? Полуизлегнат в голямото кресло до огъня, където се разположил, преди тръгването на Рьоне, той я накарал да стои гола, изправена пред него, и да чака заповедите му. Тя зачакала, без да промълви нито дума. След известно време той станал и й казал да го последва. Все така гола, само със сандалите с високи токове и черните чорапи, тя се изкачила след него по стълбата, която тръгвала от площадката на партера, и влязла в една стаичка, толкова малка, че имало място само за легло в единия ъгъл и за тоалетка и стол между леглото и прозореца. Тази стаичка била свързана с друга по-голяма стая, която принадлежала на сър Стивън, и от двете се влизало в обща баня. О се измила, и избърсала — кърпата се оцветила леш в розово — събула си сандалите и чорапите и легнала в студените чаршафи. Завесите на прозореца не били е пуснати, но навън било тъмна нощ. Преди да затвори вратата между стаите — О вече си била легнала — сър Стивън се приближил до нея и я целунал по връхчетата на пръстите, както направил когато слязла от табуретката в бара и той я похвалил за железния й пръстен. Така значи, той проникнал в нея с ръцете и члена си, гаврил се със задните части и устата й, а благоволявал да докосне с устни само връхчетата на пръстите й. О се разплакала и заспала чак призори.