На другия ден малко преди обед шофьорът на сър Стивън откарал О в дома й. Още от десет часа тя била будна, една стара мулатка й донесла чаша кафе, приготвила й ваната и й дала дрехите с изключение на коженото палто, ръкавиците и чантата, които О открила на канапето в гостната. Гостната била пуста, капаците били отворени и завесите дръпнати. Точно срещу канапето се виждала градинка, тясна и зелена като аквариум, засадена единствено с бръшлян, самодивски чемшир и чашкодрян. Тъкмо си слагала палтото, мулатката й казала, че сър Стивън излязъл и оставил писмо, на плика се четял само нейният инициал; върху белия лист имало два реда: „Рьоне се обади, че ще дойде в шест часа да ви вземе от студиото“, подписани с едно „С“, и послепис: „Камшикът остава за следващото ви посещение“. О се огледала: на масата, между двете кресла, където предната вечер седели сър Стивън и Рьоне, до една ваза с жълти рози имало много дълъг и тънък кожен камшик. Прислужницата я чакала до вратата. О мушнала писмото в чантата си и потеглила.
Значи Рьоне се е обадил на сър Стивън, а не на нея. Когато се върнала у дома си, след като се съблякла и наобядвала, загърната в домашния си халат, тя имала достатъчно време да поправи на спокойствие грима и прическата си и да се преоблече, за да отиде в студиото, където трябвало да бъде в три часа: телефонът не звъннал, Рьоне не я потърсил. Защо? Какво ли му е казал сър Стивън? Как ли са си говорили за нея? Спомнила си думите, с които двамата в нейно присъствие така непринудено обсъждали проходимостта на тялото й от гледна точка на изискванията на техните тела. Може би защото не била свикнала с този род думи на английски, единствените френски изрази, които й се сторило, че подхождат, били възможно най-пошли. Истина е, че минала през толкова ръце, колкото проститутките от публичните домове, защо тогава да се отнасят по-различно с нея? „Обичам те, Рьоне, обичам те — повтаряла тя, — прави с мен каквото поискаш, но не ме оставяй, за бога, не ме оставяй.“
Кой ще се смили над тези, които чакат? Толкова лесно е да ги познаеш: по тяхната кротост, по техния привидно съсредоточен поглед — съсредоточен, да, но в нещо друго, не в онова, което гледат — в собственото им отсъствие. В течение на три часа в студиото, където една дребна, рижава и възпълничка манекенка, която О не познавала, позирала за модели на шапки, тя била тази отсъствуваща, вътрешно разкъсвана от угнетение и от нетърпение по-бързо да минават минутите. Върху блуза и фуста от червена коприна била облякла шотландска пола и къс велурен жакет. Червеният цвят на блузата под разтворения й жакет карал да бледнее и без това бледото й лице и дребничката рижава манекенка й казала, че има фатален вид. „Фатален за кого?“ — запитала се О. Две години по-рано, преди още да срещне Рьоне и да го обикне, тя щяла да се закълне в себе си: „Фатален за сър Стивън“, и да си каже: „Ще види той“. Но любовта й към Рьоне и любовта на Рьоне към нея й отнели всички оръжия и вместо да й дадат нови доказателства за нейната власт, я лишили от онези, които имала дотогава. Някога тя била безразлична и пърхаща, забавно й било да подмамва с дума или жест влюбените в нея момчета, но без да им дава нищо, а след това се отдавала по прищявка, един път, един-единствен, за да възнагради, но също и да разпали още повече и да ожесточи една страст, която не споделяла. Сигурна била, че я обичат. Един от тях направил опит да се самоубие; когато се върнал излекуван от болницата, където го откарали, тя отишла в дома му, съблякла се гола и като му забранила да я докосва, се излегнала на дивана му. Смъртноблед от желание и болка, той я наблюдавал цели два часа мълчаливо, скован от дадената дума. Тя не пожелала никога повече да го види. Не че гледала лекомислено на желанието, което вдъхвала. Разбирала го или поне смятала, че го разбира, още повече че самата тя изпитвала сходно желание (така си мислела) по отношение на своите приятелки, или на непознати млади жени. Някои от тях й се давали, тя ги водела в прекалено дискретни хотели с тесни коридори и проницаеми за всички шумове стени, други я отблъсквали ужасени. Но това, което тя си въобразявала, че е желание, не отивало по-далеч от вкуса към завоеванието и нито обноските й на опърничаво хлапе, нито обстоятелството, че вече била имала няколко любовници — ако могат да се нарекат така — нито вироглавството й, нито дори смелостта й не й послужили за нищо, когато срещнала Рьоне. Само за седмица узнала що е страх, но и увереност, що е тревога, но и щастие. Рьоне се нахвърлил върху нея като морски разбойник върху пленница и тя с неизказана наслада се превърнала в пленница, чувствувала на китките си, на глезените си, върху всичките си крайници и в най-потайните кътчета на тялото и на сърцето си нишките — по-невидими й от най-тънкия косъм, по-яки от въжетата, с които лилипутите завързали Гъливер — които любовникът й стягал или разхлабвал с поглед. Не била вече свободна? Слава богу, не била вече свободна. Но й било леко на душата, богиня в облаците, риба във водата, замаяна от щастие. Именно замаяна, защото тези тънки косми, тези въжета, които Рьоне държал до едно в ръцете си, били единствената мрежа от сили, през кито преминавал сега у нея потокът на живота. И това била самата истина дотолкова, че когато Рьоне разхлабвал хватката си върху нея — или тя така си въобразявала — когато придобивал отсъствуващ вид или се отдалечавал с безразличие, както се струвало на О, или когато не я виждал с дни и не отговарял на писмата й, а тя си мислела, че той не иска повече да я вижда или че ще престане да я обича, или че не я обича вече, всичко в нея замирало, тя се задушавала. Тревата почернявала, денят не бил вече ден, нито нощта — нощ, а пъклени изобретения, които карали светлината и тъмнината да се редуват, за да я изтезават: От прясната вода й се повдигало. Чувствувала се като статуя от пепел, вгорчена, ненужна, и прокълната като статуите от сол в Гомора. Защото се била провинила. Тези, които обичат бога и които бог изоставя в тъмната нощ, са виновни, тъй като са изоставени. Те търсят вините си в спомена. Тя търсела своите вини. Намирала само незначителни прояви на отзивчивост — а те се изразявали повече в склонността, отколкото в действията й — спрямо желанията, които събуждала у други: мъже извън Рьоне. На тях тя обръщала внимание само доколкото щастието, което й давала любовта на Рьоне, увереността, че принадлежи на Рьоне, я изпълвало с доволство и при нейната всеотдайност към него я правело неуязвима, безотговорна, оставяло всичките й действия без последствие — но какви действия? Та тя можела да се упрекне само в помисли и мимолетни изкушения. И все пак сигурно било, че се е провинила и че без да иска Рьоне я наказва за прегрешение, за което не знае (тъй като то си останало вътре в нея), но което сър Стивън на мига разкрил: порочността. О била щастлива, че Рьоне се разпореждал да я бият и да блудствуват с нея, защото страстното й подчинение щяло да даде на любовника й доказателство за нейната принадлежност, но и защото болката и срамът от камшика, както и обидата, която й нанасяли тези, които, обладавайки я, я заставяли да изпита удоволствие и се наслаждавали на своето, без да държат сметка за нея, й се стрували самото изкупление на вината й. Имало прегръдки, които й били отвратителни, ръце, които върху гърдите й били непосилна обида, устни, които всмуквали устните и езика й като разплути и гнусни пиявици, и езици и членове — разлигавени твари, които, галейки се в затворената й уста, в гънката, стисната колкото сила имала, на слабините и задницата й, я сковавали от негодувание за дълго, тъй че камшикът не бил излишен, за да я накара да се отпусне, но пред който тя в края на краищата се отваряла с омерзително раболепие и погнуса. А ако въпреки това сър Стивън бил прав? Ако унизяването й било приятно? В такъв случай колкото по-голямо било падението й, толкова по-милостив бил Рьоне, задето склонявал да направи от О оръдие на своето удоволствие. Като малка тя прочела с червени букви върху бялата стена на една стая в Уелс, където живяла в продължение на няколко месеца, един библейски текст като в протестантските къщи: „Страшно е да попадне човек в ръцете на живия бог“. Не, казвала си тя сега, това не е вярно. Страшното е да бъдеш отхвърлена от ръцете на живия бог. Така всеки път, когато Рьоне отлагал мига