, скован от дадената дума. Тя не пожелала никога повече да го види. Не че гледала лекомислено на желанието, което вдъхвала. Разбирала го или поне смятала, че го разбира, още повече че самата тя изпитвала сходно желание (така си мислела) по отношение на своите приятелки, или на непознати млади жени. Някои от тях й се давали, тя ги водела в прекалено дискретни хотели с тесни коридори и проницаеми за всички шумове стени, други я отблъсквали ужасени. Но това, което тя си въобразявала, че е желание, не отивало по-далеч от вкуса към завоеванието и нито обноските й на опърничаво хлапе, нито обстоятелството, че вече била имала няколко любовници — ако могат да се нарекат така — нито вироглавството й, нито дори смелостта й не й послужили за нищо, когато срещнала Рьоне. Само за седмица узнала що е страх, но и увереност, що е тревога, но и щастие. Рьоне се нахвърлил върху нея като морски разбойник върху пленница и тя с неизказана наслада се превърнала в пленница, чувствувала на китките си, на глезените си, върху всичките си крайници и в най-потайните кътчета на тялото и на сърцето си нишките — по-невидими й от най-тънкия косъм, по-яки от въжетата, с които лилипутите завързали Гъливер — които любовникът й стягал или разхлабвал с поглед. Не била вече свободна? Слава богу, не била вече свободна. Но й било леко на душата, богиня в облаците, риба във водата, замаяна от щастие. Именно замаяна, защото тези тънки косми, тези въжета, които Рьоне държал до едно в ръцете си, били единствената мрежа от сили, през кито преминавал сега у нея потокът на живота. И това била самата истина дотолкова, че когато Рьоне разхлабвал хватката си върху нея — или тя така си въобразявала — когато придобивал отсъствуващ вид или се отдалечавал с безразличие, както се струвало на О, или когато не я виждал с дни и не отговарял на писмата й, а тя си мислела, че той не иска повече да я вижда или че ще престане да я обича, или че не я обича вече, всичко в нея замирало, тя се задушавала. Тревата почернявала, денят не бил вече ден, нито нощта — нощ, а пъклени изобретения, които карали светлината и тъмнината да се редуват, за да я изтезават: От прясната вода й се повдигало. Чувствувала се като статуя от пепел, вгорчена, ненужна, и прокълната като статуите от сол в Гомора. Защото се била провинила. Тези, които обичат бога и които бог изоставя в тъмната нощ, са виновни, тъй като са изоставени. Те търсят вините си в спомена. Тя търсела своите вини. Намирала само незначителни прояви на отзивчивост — а те се изразявали повече в склонността, отколкото в действията й — спрямо желанията, които събуждала у други: мъже извън Рьоне. На тях тя обръщала внимание само доколкото щастието, което й давала любовта на Рьоне, увереността, че принадлежи на Рьоне, я изпълвало с доволство и при нейната всеотдайност към него я правело неуязвима, безотговорна, оставяло всичките й действия без последствие — но какви действия? Та тя можела да се упрекне само в помисли и мимолетни изкушения. И все пак сигурно било, че се е провинила и че без да иска Рьоне я наказва за прегрешение, за което не знае (тъй като то си останало вътре в нея), но което сър Стивън на мига разкрил: порочността. О била щастлива, че Рьоне се разпореждал да я бият и да блудствуват с нея, защото страстното й подчинение щяло да даде на любовника й доказателство за нейната принадлежност, но и защото болката и срамът от камшика, както и обидата, която й нанасяли тези, които, обладавайки я, я заставяли да изпита удоволствие и се наслаждавали на своето, без да държат сметка за нея, й се стрували самото изкупление на вината й. Имало прегръдки, които й били отвратителни, ръце, които върху гърдите й били непосилна обида, устни, които всмуквали устните и езика й като разплути и гнусни пиявици, и езици и членове — разлигавени твари, които, галейки се в затворената й уста, в гънката, стисната колкото сила имала, на слабините и задницата й, я сковавали от негодувание за дълго, тъй че камшикът не бил излишен, за да я накара да се отпусне, но пред който тя в края на краищата се отваряла с омерзително раболепие и погнуса. А ако въпреки това сър Стивън бил прав? Ако унизяването й било приятно? В такъв случай колкото по-голямо било падението й, толкова по-милостив бил Рьоне, задето склонявал да направи от О оръдие на своето удоволствие. Като малка тя прочела с червени букви върху бялата стена на една стая в Уелс, където живяла в продължение на няколко месеца, един библейски текст като в протестантските къщи: „Страшно е да попадне човек в ръцете на живия бог“. Не, казвала си тя сега, това не е вярно. Страшното е да бъдеш отхвърлена от ръцете на живия бог. Така всеки път, когато Рьоне отлагал мига на срещата си с нея, както този ден, и се забавел — тъй като вече минало шест часът, шест и половина — лудостта и отчаянието обсаждали О, но напразно. Лудост за нищо, отчаяние за нищо, нищо вярно нямало в опасенията й. Ето че Рьоне идвал, той бил тук, той не се бил променил, тоя я обичал, но бил задържан от административен съвет или някаква непредвидена работа и нямал време да я предупреди. О веднага поемала жадно въздух и въпреки това всеки от тези пристъпи на страх оставял дълбоко у нея глухо предчувствие, предупреждение за надвиснало нещастие: тъй като все пак Рьоне забравял да предупреди, а го задържала партия голф или бридж или може би друго лице, защото той обичал О, но бил свободен, сигурен в нея и лекомислен, тъй лекомислен. Нямало ли да настъпи ден, белязан със смърт и пепелища, ден, който да отдаде право на лудостта, да спре притока на свеж въздух? Ах, нека чудото трае, нека не пресъхва милостта, Рьоне, не ме напускай! О не виждала и отказвала да вижда всеки ден по-далеч от следващия или по-следващия ден, всяка седмица по-далеч от следващата седмица. И всяка нощ, прекарана с Рьоне, за нея била нощ завинаги.