Когато пъпките на тополите по кейовете се разпукали и отмиращият по-бавно ден позволил на влюбените да посядват в градинките на излизане от работа, О решила най-после, че е събрала смелост да се изправи лице в лице с Жаклин. През зимата тя й изглеждала прекалено тържествуваща под прохладните си кожи, прекалено преливаща от багри, недосегаема, недостъпна. И го знаела. Пролетта я връщала към костюмите, към ниските токове, към пуловерите. Започвала да прилича с късите си равно подстригани коси на безочливите ученички, които шестнадесетгодишната О, също ученичка, хващала за китките и мълчаливо придърпвала в един празен дрешник, където ги притискала до закачените палта. Палтата падали от закачалките, О избухвала в несдържан смях. Носели униформени престилки от памучен плат с инициали, избродирани с червен памучен конец на гърдите. С три години разлика, на три километра разстояние Жаклин в друго училище носела същите престилки. О го научила случайно един ден, когато Жаклин позирала за домашни халати и въздъхнала, че ако въпреки всичко навремето имала такива красиви престилки в гимназията, щяла да е по-щастлива. Или ако можела да носи без нищо отдолу онези, които били задължителни. „Как без нищо?“ — учудила се О. „Без рокля, разбира се“ — отвърнала Жаклин. При което О се изчервила. Тя не можела да свикне да ходи гола под роклята и всяка двусмислена дума й се струвала намек за нейната участ. Напразно си повтаряла, че жената е винаги гола под дрехите. Не, тя се чувствувала гола като онази италианка от Вевона, която отишла да се предложи на главнокомандуващия на вражеската армия, за да спаси родния си град; гола под наметалото, което трябвало само да се отгърне. Струвало й се също така, не всичко това било, за да изкупи някаква вина, като италианката, но каква? Колко уверена в себе си била Жаклин, тя нямало какво да изкупва; на нея нямало нужда да й се вдъхва увереност, стигало й едно огледало. О я съзерцавала смирено и си мислела, че не може да й поднесе друго, ако не иска да се срамува, освен цветове на магнолия, защото техните плътни и матови листица придобиват съвсем лек саждив оттенък, когато повехнат, или камелии, защото към тяхната восъчна белота се примесва понякога розов отблясък. С отдалечаването на зимата лекият загар, който позлатявал кожата на Жаклин, избледнявал заедно със спомена за снега. Много скоро щели да са й нужни само камелии. Но О се побояла да не би тя да й се присмее с нейните цветя като от мелодрама. Занесла й един ден голям букет от сини зюмбюли, чийто мирис е като на туберозите и замайва главата: тежък, упойващ, траен, неизличим, съвсем какъвто би трябвало да имат камелиите и какъвто те нямат. Жаклин заровила в щръкналите свежи цветове монголското си носле, устните си, начервени от две седмици с розово червило, а не вече с червено. Тя казала „За мене ли са?“, както постъпват жените, на които всички непрестанно правят подаръци. После благодарила, след което попитала дали Рьоне ще дойде да вземе О. „Да, ще дойде“, отвърнала О. Ще дойде, повтаряла си тя, и за него Жаклин, престорено неподвижна, престорено мълчалива, ще вдигне за миг студената вода на очите си, които избягвали погледа. Нея никой не трябвало да я учи на нищо: нито да мълчи, нито да остави ръцете си с разтворени длани да висят до тялото й, нито да накланя леко глава назад. О изгаряла от желание да сграбчи в шепа сребристите коси на тила, да наведе докрай послушната глава, ако не друго, да погали поне с пръст извивката на веждите. Но току-виж и на Рьоне му се прииска. Добре знаела защо тя, някога неустрашима, била станала тъй плаха, защо от два месеца вече желаела Жаклин, без да си позволи нито една дума, нито един жест, с който да й го признае, а измисляла за пред себе си лъжливи доводи, за да обясни сдържаността си. Не било вярно, че Жаклин е недосегаема. Пречката не била у Жаклин, а в сърцето на самата О, и то такава, каквато никога досега не била срещала. Произтичала от това, че Рьоне я оставял свободна, а тя ненавиждала свободата. Свободата за нея била по-лоша от всяка верига. Свободата й я разделяла от Рьоне. Десет пъти досега можела, без дори да проговори, да улови Жаклин за раменете, да я прикове с две ръце до стената като проводена с карфица пеперуда; Жаклин явно нямало да мръдне, нито дори да се усмихне. Но О вече била като диво животно, което, веднъж пленено, служи за примамка на ловеца или гони вместо него дивеча и се хвърля само по негова заповед. Понякога самата тя, бледа и трепереща, се облягала на стената, упорито прикована от мълчанието си, окована от мълчанието си като с вериги, но толкова щастлива, че мълчи. Тя чакала нещо повече от позволение, тъй като позволение имала. Чакала заповед. Тя не дошла от Рьоне, а от сър Стивън.