Колкото повече минавали месеците, откакто Рьоне я бил дал на сър Стивън, О с ужас установявала все по-голямото значение, което той придобивал в очите на нейния любовник. Впрочем заедно с това тя съзнавала, че може би се лъже, като си въобразява, че има градация във факта или в чувството, докато всъщност имало градация само в отбелязването на този факт или в изповядването на това чувство. Така или иначе, тя скоро забелязала, че сега Рьоне оставал да спи при нея само след вечерите, когато сър Стивън я викал при себе си (сър Стивън пък я задържал до сутринта само когато Рьоне отсъствувал от Париж). Забелязала също, че останел ли на някоя от тези вечери, той не докосвал никога О, освен за да я нагласи по-добре на сър Стивън и да му я държи, ако тя реши да се съпротивлява. Оставал само в много редки случаи, и то по изричната молба на сър Стивън. Тогава стоял облечен, както постъпил и първия път, мълчалив, палейки цигара от цигара, добавяйки дърва в огъня, поднасяйки питие на сър Стивън — самият той обаче не пиел. О чувствувала, че я дебне, както звероукротител дебне дресираното от него животно, загрижен то да го възнагради чрез съвършеното си подчинение, но много повече както телохранител у някой принц, както доверен човек пред главатар на банда дебне проститутката, която е отишъл да му доведе от улицата. Доказателството, че той изпълнявал в случая призванието на слуга или на сподвижник, било това, че следял повече лицето на сър Стивън, отколкото нейното — така че под погледа му О се чувствувала лишена от сластта, в която тънели чертите й: почитта и възхищението и дори благодарността той прехвърлял върху сър Стивън, който ги бил породил, щастлив, че приятелят му скланя да изпита наслаждение от нещо, което той му е дал. Без съмнение всичко щяло да бъде по-просто, ако сър Стивън обичал момчетата, и О не се съмнявала, че Рьоне от своя страна, който не ги обичал, щял въпреки това да удовлетвори страстно най-незначителните, както и най-трудно изпълнимите прищевки на сър Стивън. Но сър Стивън обичал само жените. Тя си давала сметка, че с помощта на нейното тяло, поделено между тях двамата, те достигали до нещо по-тайнствено и по-осезаемо от любовно единение, до пълно сливане, смисълът на което й убягвал. Защо все пак тази подялба била в известен смисъл нещо толкова отвлечено? В Роаси в един и същи миг, в една и съща среда О принадлежала на Рьоне и на други мъже. Защо Рьоне в присъствието на сър Стивън се въздържал не само да я обладава, но и да й дава заповеди? (Той винаги само препредавал заповедите на сър Стивън.) Тя му задала въпроса, предварително сигурна в отговора. „От уважение“ — отвърнал Рьоне. „Но аз съм твоя“ — възразила О. „Ти си на сър Стивън преда всичко.“ И това било вярно, най-малкото в смисъл, че отказът на Рьоне от нея в полза на неговия приятел бил пълен, че най-дребните желания на сър Стивън по отношение на нея имали предимство пред решенията на Рьоне или пред нейните собствени искания. Дори Рьоне да бил решил, че ще вечерят двамата и ще идат на театър, ако сър Стивън му се обадел един час преди това по телефона, за да му поиска О, Рьоне отивал да я вземе от студиото, както са се уговорили, само че за да я откара до вратата на сър Стивън и да я остави там. Един път, един-единствен О поискала от Рьоне да помоли сър Стивън да променя деня, толкова искала да придружи Рьоне на една вечеря, където трябвало да отидат заедно. Рьоне отказал. „Горкичката ми — казал той, — още ли не си разбрала, че не си принадлежиш вече и че господарят, който разполага с теб, не съм вече аз?“ Той не само отказал, но уведомил сър Стивън за молбата на О и пред нея го помолил да я накаже с полагащата се жестокост, та да не смее вече дори да си помисли, че може да се изплъзва. „Така и ще направя“ — отвърнал сър Стивън. Това ставало в малката овална стая с дървена мозайка на пода, където единствената мебел била черна инкрустирана със седеф кръгла масичка на един крак. Оттук се влизало, в голямата гостна в жълто и сиво. Рьоне останал там само трите минути, необходими, за да предаде О и да чуе отговора на сър Стивън. След това му махнал с ръка за довиждане, усмихнал се на О и си тръгнал. През прозореца тя го видяла как прекосява двора. Той не се обърнал — чула как се затръшва вратата на колата, как моторът ръмжи и съгледала в едно малко огледало, вградено в стената, собственото си отражение: била побеляла от отчаяние и страх. После машинално, в момента, когато се готвела да мине покрай сър Стивън, който държал отворена за нея вратата на гостната, го изгледала — той бил също толкова блед, колкото и тя. За част от секундата я осенила увереността, разсеяла се обаче на мига, че той я обича. Макар да не й се вярвало и вътрешно да я досмешало, че си го е помислила, почувствувала се окуражена и покорно се разсъблякла по даден от него знак. Тогава за пръв път, откакто я викал два-три пъти седмично и я ползувал бавно, принуждавайки я понякога цял час да чака гола, преди да я докосне, изслушвайки винаги безмълвно, без нито веднъж да им отговори, молбите й — защото понякога тя се молела — ритуално повтаряйки в строго определени моменти все същите заповеди, така че тя знаела кога трябва да го помилва с уста, а кога — да коленичи с глава, заровена в коприната на дивана, и да му подаде таза си, който той вече владеел, без да нарани, толкова му се била разтворила, та за пръв път въпреки разяждащия я страх или може би поради него, въпреки отчаянието, в което била изпаднала след предателството на Рьоне, а може би също и заради него, тя изцяло се отпуснала. И за пръв път покорният й поглед станал толкова нежен, когато срещнал светлите пламтящи очи на сър Стивън, че той изведнъж й проговорил на френски и на „ти“: „Ще ти запуша устата, О, защото искам да те нашибам до кръв — казал й той. — Позволяваш ли?“. „Ваша съм“, отговорила О. Стояла права в средата на салона, събраните й ръце били опънати нагоре от веригата, която свързвала гривните от Роаси на китките й с халката на тавана, където някога висял полилей, гърдите й стърчали право напред. Сър Стивън ги погалил, после ги целунал, после целунал устата й веднъж, десет пъти. (Никога преди не я бил целувал.) И когато й запушил устата и кърпата с вкус на влажно платно притиснала езика й навътре в гърлото, така че зъбите й едва я захапвали, той леко я хванал за косите. Тя се поклащала на босите си нозе, залюляна от веригата. „Прости ми, О“, прошепнал той (никога преди не й бил искал прошка), после я пуснал и замахнал.