Следите по тялото на О изчезнали за около месец. Само на местата, където кожата се била сцепила, останала белезникава линия, прилична на стар белег. Но дори и да забравела напълно за тях, поведението на Рьоне и сър Стивън щяло да й ги припомни. Рьоне, разбира се, имал ключ от апартамента на О. Не се сетил да даде ключ и на сър Стивън, сигурно защото дотогава сър Стивън не бил изявявал желание да посети О в дома й. Но фактът, че тази вечер я изпратил до къщи, внезапно подсказал на Рьоне, че нищо чудно тази врата, която можели да отварят само О и той, да бъде сметната от сър Стивън за препятствие, за бариера или за ограничение, наложено от Рьоне, и че било смешно да му предоставя О, без да му предостави и свободата да влиза в дома й, когато пожелае. С други думи, той поръчал ключ, дал го на сър Стивън и уведомил О едва когато сър Стивън го приел. Дори не й хрумнало да протестира и скоро забелязала, че докато очаква посещенията на сър Стивън, изпитва необяснимо спокойствие. Чакала дълго, питайки се дали ще я изненада посред нощ, дали ще се възползува от някое отсъствие на Рьоне, дали ще дойде сам, ще дойде ли изобщо. Не смеела да говори за тези неща на Рьоне. Една сутрин, когато чистачката й случайно отсъствувала, а тя била станала по-рано от обикновено и в десет часа, вече облечена, се готвела да излиза, чула да се превърта ключ в ключалката и се спуснала към вратата с вик: „Рьоне“ (защото Рьоне идвал така понякога и тя мислела, че е той). Бил сър Стивън, който се усмихнал и казал: „Ами добре, да извикаме Рьоне“. Но Рьоне имал делова среща в службата и щял да дойде едва след час. Сърцето на О силно биело (и тя се питала защо), докато гледала как сър Стивън оставя слушалката. Той я накарал да седне на леглото, хванал главата й с двете си ръце и й разтворил устата, за да я целуне. Дъхът й така секнал, че щяла да се свлече, ако той не я бил задържал. Но той я задържал и я изправил. Не разбирала защо такова смущение, такава тревога стяга гърлото й, след като вече нямала от какво да се бои — нали всичко била изпитала от сър Стивън? Той я помолил да се съблече гола и мълчаливо наблюдавал как му се подчинява. Нима не била свикнала да е гола пред очите му, както била свикнала с мълчанието му, както била свикнала да чака да благоволи да я пожелае? Принудила се да си признае, че се мами и че ако е разтревожена от мястото и часа, от обстоятелството, че в тази стая е била гола само за Рьоне, основната причина била все една и съща: тя не си принадлежала. С тази разлика, че сега била по-чувствителна към този факт, тъй като не била на мястото, където обикновено го осъзнавала, не било нощ и нещата не приличали на сън, на някакъв таен живот в сравнение с деня, както схващала Роаси в сравнение с живота си с Рьоне. Ярката светлина на майската утрин правела тайното явно — отсега нататък реалността на нощта и реалността на деня щели да се слеят в едно. Отсега нататък — а О мислела: най-после. Ето откъде идвало странното чувство за сигурност, смесено с уплаха, на което се отдавала и което бяла предусетила, без да разбира. Оттук насетне нямало вече да има паузи, отсрочки, почивки. Този, когото очакват заради самия него, вече присъствува, вече властвува. Сър Стивън бил по-взискателен, но и по-надежден властелин от Рьоне. И колкото и страстно О да обичала Рьоне и той нея, между двамата съществувало някакво равенство (дори ако било само равенство във възрастта), което зачерквало у нея чувството за подчинение, съзнанието за покорство. Това, което той искал от нея, тя също го искала само защото той го искал. Но по отношение на сър Стивън, той като че ли й бил предал собственото си възхищение, собствената си почит. Тя се подчинявала на заповедите на сър Стивън като на заповеди сами по себе си и му била благодарна, че й ги дава. Независимо дали й говорел на френски или английски, на „ти“ или на „ви“, тя винаги го наричала сър Стивън, като непозната или като прислужничка. Казвала си, че думата „господарю“ ще е по-подходяща, стига да посмее да я изрече, както от негова страна думата „робиня“ щяла по̀ да й приляга. Казвала си също, че всичко е наред, след като Рьоне е щастлив и обича в нея робинята на сър Стивън. Та тя оставила дрехите си до леглото, обула чехлите с висок ток и зачакала със сведени очи, обърната към сър Стивън, който се бил облегнал на прозореца. Горещото слънце прониквало през муселинените пердета на точки и сгрявало ханша й. О предпочитала да бъде естествена, но за миг си помислила, че е трябвало все пак повече да се напарфюмира, че не си е гримирала връхчетата на гърдите и че за щастие носи чехли, защото лакът на ноктите й започвал да се лющи. После внезапно осъзнала, че това, което всъщност чака в тази тишина, на тази светлина и не си го признава, е сър Стивън да й направа знак или да й заповяда да коленичи пред него, да го разкопчае и да го погали. Но не. След като разбрала, че само тя мисли за това, пламнала и докато се изчервявала, си казала, че е смешно да се изчервява — чак толкова свенливост у една проститутка! В този момент сър Стивън помолил О да седне пред тоалетката си и да го изслуша. Тоалетката не била точно тоалетка, а просто лавица в стената с четки и шишенца, и голямо овално огледало тип „Психея“, в което седналата в ниското, разкрачено кресло О се виждала цялата. Докато й говорел, сър Стивън се разхождал зад нея. Отражението му от време на време се мяркало в огледалото зад образа на О, но изглеждало твърде далечно, защото огледалната амалгама била зеленикава и малко мътна. С отпуснати ръце и разтворени колена О изпитвала желание да улови отражението и да го спре, за да отговаря по-лесно. Защото сър Стивън й задавал на ясен английски език въпрос след въпрос, последните въпроси, които О можела да си представи, че ще й зададе, ако въобще бил способен на това. Впрочем едва бил започнал и прекъснал, за да повали О върху креслото, като я изтеглил напред; левият й крак бил вдигнат и прехвърлен през страничната облегалка, десният — леко свит, така че О се появила в огледалото на дневна светлина пред собствения си погледи пред погледа на сър Стивън така идеално разкрита, сякаш някакъв невидим любовник току-що се бил оттеглил от нея и бил оставил вратата открехната. Сър Стивън продължил да задава въпроси с твърдостта на съдия и с вещината на изповедник. О не го виждала да говори, но се виждала да отговаря. Дали откакто се е върнала от Роаси, е принадлежала на други мъже, освен на Рьоне и на него? Не. Дали е пожелавала да се отдаде на някой случайно срещнат? Не. Дали се гали нощем, когато е сама? Не. Има ли приятелки, които я галят, или които тя гали? Не (по-колебливо). А приятелки, които желае? Ами да, Жаклин, само дето приятелка е силно казано. Другарка би било по-точно или дори дружка, както благовъзпитаните девойки се наричат помежду си в изисканите пансиони. Тук сър Стивън я попитал дали има снимки на Жаклин и й помогнал да се изправи, за да ги потърси. Рьоне ги заварил в салона, където влязъл задъхан, защото бил изкачил тичешком стълбите до четвъртия етаж: О стояла права пред голямата маса, върху която блестели черно-бели като локви в нощта всички образи на Жаклин. Приседнал в края на масата, сър Стивън ги поемал една до една от О и ги оставял на масата; с другата си ръка държал О за слабините. От този миг нататъ