новено го осъзнавала, не било нощ и нещата не приличали на сън, на някакъв таен живот в сравнение с деня, както схващала Роаси в сравнение с живота си с Рьоне. Ярката светлина на майската утрин правела тайното явно — отсега нататък реалността на нощта и реалността на деня щели да се слеят в едно. Отсега нататък — а О мислела: най-после. Ето откъде идвало странното чувство за сигурност, смесено с уплаха, на което се отдавала и което бяла предусетила, без да разбира. Оттук насетне нямало вече да има паузи, отсрочки, почивки. Този, когото очакват заради самия него, вече присъствува, вече властвува. Сър Стивън бил по-взискателен, но и по-надежден властелин от Рьоне. И колкото и страстно О да обичала Рьоне и той нея, между двамата съществувало някакво равенство (дори ако било само равенство във възрастта), което зачерквало у нея чувството за подчинение, съзнанието за покорство. Това, което той искал от нея, тя също го искала само защото той го искал. Но по отношение на сър Стивън, той като че ли й бил предал собственото си възхищение, собствената си почит. Тя се подчинявала на заповедите на сър Стивън като на заповеди сами по себе си и му била благодарна, че й ги дава. Независимо дали й говорел на френски или английски, на „ти“ или на „ви“, тя винаги го наричала сър Стивън, като непозната или като прислужничка. Казвала си, че думата „господарю“ ще е по-подходяща, стига да посмее да я изрече, както от негова страна думата „робиня“ щяла по̀ да й приляга. Казвала си също, че всичко е наред, след като Рьоне е щастлив и обича в нея робинята на сър Стивън. Та тя оставила дрехите си до леглото, обула чехлите с висок ток и зачакала със сведени очи, обърната към сър Стивън, който се бил облегнал на прозореца. Горещото слънце прониквало през муселинените пердета на точки и сгрявало ханша й. О предпочитала да бъде естествена, но за миг си помислила, че е трябвало все пак повече да се напарфюмира, че не си е гримирала връхчетата на гърдите и че за щастие носи чехли, защото лакът на ноктите й започвал да се лющи. После внезапно осъзнала, че това, което всъщност чака в тази тишина, на тази светлина и не си го признава, е сър Стивън да й направа знак или да й заповяда да коленичи пред него, да го разкопчае и да го погали. Но не. След като разбрала, че само тя мисли за това, пламнала и докато се изчервявала, си казала, че е смешно да се изчервява — чак толкова свенливост у една проститутка! В този момент сър Стивън помолил О да седне пред тоалетката си и да го изслуша. Тоалетката не била точно тоалетка, а просто лавица в стената с четки и шишенца, и голямо овално огледало тип „Психея“, в което седналата в ниското, разкрачено кресло О се виждала цялата. Докато й говорел, сър Стивън се разхождал зад нея. Отражението му от време на време се мяркало в огледалото зад образа на О, но изглеждало твърде далечно, защото огледалната амалгама била зеленикава и малко мътна. С отпуснати ръце и разтворени колена О изпитвала желание да улови отражението и да го спре, за да отговаря по-лесно. Защото сър Стивън й задавал на ясен английски език въпрос след въпрос, последните въпроси, които О можела да си представи, че ще й зададе, ако въобще бил способен на това. Впрочем едва бил започнал и прекъснал, за да повали О върху креслото, като я изтеглил напред; левият й крак бил вдигнат и прехвърлен през страничната облегалка, десният — леко свит, така че О се появила в огледалото на дневна светлина пред собствения си погледи пред погледа на сър Стивън така идеално разкрита, сякаш някакъв невидим любовник току-що се бил оттеглил от нея и бил оставил вратата открехната. Сър Стивън продължил да задава въпроси с твърдостта на съдия и с вещината на изповедник. О не го виждала да говори, но се виждала да отговаря. Дали откакто се е върнала от Роаси, е принадлежала на други мъже, освен на Рьоне и на него? Не. Дали е пожелавала да се отдаде на някой случайно срещнат? Не. Дали се гали нощем, когато е сама? Не. Има ли приятелки, които я галят, или които тя гали? Не (по-колебливо). А приятелки, които желае? Ами да, Жаклин, само дето приятелка е силно казано. Другарка би било по-точно или дори дружка, както благовъзпитаните девойки се наричат помежду си в изисканите пансиони. Тук сър Стивън я попитал дали има снимки на Жаклин и й помогнал да се изправи, за да ги потърси. Рьоне ги заварил в салона, където влязъл задъхан, защото бил изкачил тичешком стълбите до четвъртия етаж: О стояла права пред голямата маса, върху която блестели черно-бели като локви в нощта всички образи на Жаклин. Приседнал в края на масата, сър Стивън ги поемал една до една от О и ги оставял на масата; с другата си ръка държал О за слабините. От този миг нататък сър Стивън, който казал добър ден на Рьоне, без да я пусне — тя дори почувствувала, че плъзга ръката си още по-навътре — не се обръщал вече към нея, а към Рьоне. Причината като че ли била ясна: в присъствието на Рьоне между двамата се установявало съгласие по отношение на нея, но встрани от нея, тя била само поводът или обектът, нямало вече за какво да я разпитват, нямало какво да отговаря, това, което трябвало да прави и дори което трябвало да бъде, се решавало извън нея. Наближавало пладне. Слънчевите лъчи падали, отвесно върху масата и завивали крайчетата на снимките. О поискала да ги премести и да ги опъне, за да не се повредят, но движенията й били несигурни и едва се сдържала да не простене, така я изгаряла ръката на сър Стивън. Не се справила, изстенала все пак и се намерила просната по гръб, с разтворени и висящи крака върху масата сред снимките, където сър Стивън грубо я блъснал. Пръстите й не докосвали пода, единият й чехъл се изхлузил и безшумно тупнал върху белия килим. Слънцето светело в лицето й и тя зажумяла.