Много по-късно си спомнила — в момента това не й направило впечатление — че така простряна, тя присъствувала на диалога между сър Стивън и Рьоне, сякаш той не я засягал, и в същото време изпитвала чувството за нещо вече преживяно. А тя наистина била преживяла подобна сцена — първия път, когато Рьоне я завел у сър Стивън, двамата я обсъждали по същия начин. Но тогава, първия път, сър Стивън още не я познавал и затова Рьоне говорел повече. Оттук насетне сър Стивън я подчинил на всичките си фантазии, изваял я по свой калъп, изисквал и получил от нея — като нещо, разбиращо се от само себе си — най-унизителните доказателства за благосклонност. Тя нямала вече нищо за даване — той притежавал всичко. Поне тя така мислела. Той говорел, той, обикновено мълчалив в нейно присъствие, и думите му, както и тези на Рьоне показвали, че двамата продължават един често воден за нея разговор. Ставало дума за това как да извлекат от нея най-доброто и как да оползотворят заедно онова, което всеки бил научил, употребявайки я. Сър Стивън охотно признал, че О е безкрайно по-вълнуваща, когато по тялото й има следи, каквито и да са те, дори само защото заради тях тя не може да хитрува, тъй като щом ги види, човек разбира, че с нея може да си позволи всичко. Понеже да знаеш е едно, а да видиш доказателството, и то непрекъснато подновявано — съвсем друго. Рьоне, казал сър Стивън, с право пожелал да я шибат с камшик. И двамата решили, че така и ще бъде — извън удоволствието, което изпитвали от виковете и сълзите й — и то толкова често, колкото е необходимо, за да бъде тя винаги белязана. О слушала, все още по гръб, пламнала и неподвижна, и й се струвало, че по силата на някаква странна подмяна сър Стивън говори от нейно име и вместо нея. Като че ли се бил вселил в тялото й и изпитвал безпокойството, паниката, срама, но и тайната гордост и разкъсващото удоволствие, което изпитвала и тя, особено когато била сама сред минувачите на улицата или се качвала в автобуса, или когато се намирала в студиото с манекените и помощниците си и си казвала, че което и да е от момичетата, ако му се случи нещастие и се наложи да го поставят да легне или да извикат лекар, ще запази тайната си, дори припаднало и голо, но не и тя — нейната тайна не зависела от мълчанието й, не зависела от нея. Тя не можела, дори да иска, да си позволи и най-малкия каприз — и това бил смисълът на един от въпросите на сър Стивън — без веднага да се издаде, не можела да си позволи и най-невинното действие — да играе тенис, да плува. Сладка й била тази забрана, толкова материална, колкото манастирската ограда за монахините, които като нея не разполагат със себе си и няма къде да бягат. По същата причина как би могла да провери дали Жаклин няма да я отблъсне, без да поеме риска да й обясни ако не истината, то поне част от нея?
Слънцето се било изместило и вече не осветявало лицето й. Раменете й лепнели за гланца на снимките, върху които лежала, а с коляното си усещала грапавия край на сакото на приближилия се до нея сър Стивън. Двамата с Рьоне я хванали всеки за една ръка и я изправили. Рьоне вдигнал чехъла й. Дошло време да се облече. Сър Стивън възобновил разпита си, докато обядвали в Сен-Клу, на брега на Сена, само той и тя. Покрай един жив плет от кучи дрян, ограждащ сенчестата площадка, където били подредени покритите с бели покривки маси на ресторанта, се простирала леха от едва разпъпили се тъмночервени божури. О дълго сгрявала с голите си бедра железния стол, на който послушно седнала с вдигната пола още преди сър Стивън да й направи знак. Чувало се как водата се плиска в лодките, завързани за дървеното кейче в края на площадката. Сър Стивън седял срещу О, която говорела бавно, решена да не каже нито една невярна дума. Сър Стивън искал да знае защо й харесва Жаклин. Това не бил труден въпрос: просто Жаклин приличала на куклите, които подаряват на бедните деца — големи колкото тях и тъй красиви, че те така й не се осмеляват да ги докоснат. В същото време знаела, че ако не правела опити да заговори Жаклин, да се доближи до нея, то е, защото не го желаела истински. В този момент О вдигнала наведените си към божурите очи и осъзнала, че сър Стивън се е втренчил в устните й. Дали я чувал, или само се вслушвал в звука на гласа й, вглеждал се в движението на устните й? Тя внезапно млъкнала, погледът на сър Стивън се плъзнал нагоре и срещнал нейния. Това, което прочела в очите му, било този път толкова ясно и той така добре разбрал, че го е прочела, че на свой ред побледнял. Ако я обичал, щял ли да й прости, че го е забелязала? Тя не можела нито да отмести очи, нито да се усмихне, нито да проговори. Ако я обичал, щяло ли нещо да се промени? Чувствувала се неспособна да помръдне — дори под страх от смъртно наказание, неспособна да побегне, усещала, че ако се опита, краката й ще се подкосят. Сигурно той никога нямало да й поиска друго, освен да се покорява на желанието му, докато продължава да я желае. Но дали само с желанието можело да се обясни защо от деня, в който Рьоне му я бил предоставил, той я канел и задържал все по-често, понякога само за да е до него, без да й иска нищо? Сега седял срещу нея, като нея ням и неподвижен. На съседната маса някакви делови мъже разговаряли пред чаша черно кафе, тъй силно, че ароматът му стигал до тях. Две надменни американки с добре поддържана външност запалили цигари по средата на обяда си. Пясъкът скърцал под стъпките на сервитьорите — един от тях се приближил, за да напълни полупразната чаша на сър Стивън, но налива ли се питие на статуя, на сомнамбул? Сервитьорът не настоял. О с наслада усетила, че ако горящият сив поглед се отмества от очите й, то е, за да се впери в ръцете й, в гърдите й и после пак да се върне на очите й. Видяла по лицето му да се мярка усмивка и се осмелила да й отговори. Но да произнесе макар и една дума, й било невъзможно. Дори с дишането трудно се справяла. „О…“, казал сър Стивън. „Да“, отвърнала О едва-едва. „О, това, което ще ви кажа, съм го решил заедно с Рьоне. Но и аз…“ Млъкнал. О никога не разбрала дали млъкнал, защото тя покъртена затворила очи или понеже и на него не му достигнал дъх. Изчакал, докато сервитьорът смени чиниите и донесе на О листа, за да си избере десерт. О го подала на сър Стивън. Едно суфле? Да, едно суфле. Ще отнеме двадесет минути. Добре, двадесет минути. Келнерът се оттеглил. „Трябват ми повече от двадесет минути“, казал сър Стивън. После продължил с равен глас и това, което казал, убедило О, че поне едно нещо е сигурно, а именно, че дори да я обича, нищо няма да се промени, освен ако се сметне за промяна тази странна почит, този плам, с който й казвал: „Бих бил щастлив, ако се съгласите да…“, вместо просто да я помоли да задоволи исканията му. При това ставало дума за заповеди, които било изключено да не изпълни. Тя напомнила това на сър Стивън. Той го признал. „Отговорете все пак“, казал той. „Ще направя каквото пожелаете“, отговорила О и ехото на това, което произнасяла, й се върнало: „Ще направя каквото пожелаеш“, казвала тя на Рьоне. О прошепнала: „Рьоне…“. Сър Стивън я чул. „Рьоне знае какво искам от вас. Изслушайте ме.“ Говорел на английски, но с тих и глух глас, който от съседните маси не можели да доловят. Спирал, когато се приближавали сервитьорите, и продължавал, когато се отдалечавали. Това, което казвал, изглеждало странно и твърде неподходящо за това спокойно място, и все пак, най-странното от всичко било, че той можел да ги произнася, а О да ги слуша по такъв естествен начин. Най-напред й напомнил, че първата вечер, лично място, но най-необичайното несъмнено било, че можел да ги произнася, а О да ги слуша по такъв естествен начин. Най-напред й напомнил, че първата вечер, когато дошла в дома му, той й дал заповед, на която тя не се подчинила, и й обърнал внимание, че макар тогава да й ударил плесница, впоследствие не подновил заповедта си. Би ли му дала оттук насетне това, което онази вечер му отказала? О разбрала, че трябва не само да кимне, че той иска да чуе от нейната уста немите думи, че да, тя ще се гали всеки път, когато той поиска това от нея. Казала го и видяла жълто-синия салон, тръгването на Рьоне, бунта й през първата вечер, огъня, който проблясвал между разтворените й колене, докато лежала гола на килима. Тази вечер, в този същия салон… Но не, сър Стивън нищо не уточнил, а продължил да говори. Н