кейче в края на площадката. Сър Стивън седял срещу О, която говорела бавно, решена да не каже нито една невярна дума. Сър Стивън искал да знае защо й харесва Жаклин. Това не бил труден въпрос: просто Жаклин приличала на куклите, които подаряват на бедните деца — големи колкото тях и тъй красиви, че те така й не се осмеляват да ги докоснат. В същото време знаела, че ако не правела опити да заговори Жаклин, да се доближи до нея, то е, защото не го желаела истински. В този момент О вдигнала наведените си към божурите очи и осъзнала, че сър Стивън се е втренчил в устните й. Дали я чувал, или само се вслушвал в звука на гласа й, вглеждал се в движението на устните й? Тя внезапно млъкнала, погледът на сър Стивън се плъзнал нагоре и срещнал нейния. Това, което прочела в очите му, било този път толкова ясно и той така добре разбрал, че го е прочела, че на свой ред побледнял. Ако я обичал, щял ли да й прости, че го е забелязала? Тя не можела нито да отмести очи, нито да се усмихне, нито да проговори. Ако я обичал, щяло ли нещо да се промени? Чувствувала се неспособна да помръдне — дори под страх от смъртно наказание, неспособна да побегне, усещала, че ако се опита, краката й ще се подкосят. Сигурно той никога нямало да й поиска друго, освен да се покорява на желанието му, докато продължава да я желае. Но дали само с желанието можело да се обясни защо от деня, в който Рьоне му я бил предоставил, той я канел и задържал все по-често, понякога само за да е до него, без да й иска нищо? Сега седял срещу нея, като нея ням и неподвижен. На съседната маса някакви делови мъже разговаряли пред чаша черно кафе, тъй силно, че ароматът му стигал до тях. Две надменни американки с добре поддържана външност запалили цигари по средата на обяда си. Пясъкът скърцал под стъпките на сервитьорите — един от тях се приближил, за да напълни полупразната чаша на сър Стивън, но налива ли се питие на статуя, на сомнамбул? Сервитьорът не настоял. О с наслада усетила, че ако горящият сив поглед се отмества от очите й, то е, за да се впери в ръцете й, в гърдите й и после пак да се върне на очите й. Видяла по лицето му да се мярка усмивка и се осмелила да й отговори. Но да произнесе макар и една дума, й било невъзможно. Дори с дишането трудно се справяла. „О…“, казал сър Стивън. „Да“, отвърнала О едва-едва. „О, това, което ще ви кажа, съм го решил заедно с Рьоне. Но и аз…“ Млъкнал. О никога не разбрала дали млъкнал, защото тя покъртена затворила очи или понеже и на него не му достигнал дъх. Изчакал, докато сервитьорът смени чиниите и донесе на О листа, за да си избере десерт. О го подала на сър Стивън. Едно суфле? Да, едно суфле. Ще отнеме двадесет минути. Добре, двадесет минути. Келнерът се оттеглил. „Трябват ми повече от двадесет минути“, казал сър Стивън. После продължил с равен глас и това, което казал, убедило О, че поне едно нещо е сигурно, а именно, че дори да я обича, нищо няма да се промени, освен ако се сметне за промяна тази странна почит, този плам, с който й казвал: „Бих бил щастлив, ако се съгласите да…“, вместо просто да я помоли да задоволи исканията му. При това ставало дума за заповеди, които било изключено да не изпълни. Тя напомнила това на сър Стивън. Той го признал. „Отговорете все пак“, казал той. „Ще направя каквото пожелаете“, отговорила О и ехото на това, което произнасяла, й се върнало: „Ще направя каквото пожелаеш“, казвала тя на Рьоне. О прошепнала: „Рьоне…“. Сър Стивън я чул. „Рьоне знае какво искам от вас. Изслушайте ме.“ Говорел на английски, но с тих и глух глас, който от съседните маси не можели да доловят. Спирал, когато се приближавали сервитьорите, и продължавал, когато се отдалечавали. Това, което казвал, изглеждало странно и твърде неподходящо за това спокойно място, и все пак, най-странното от всичко било, че той можел да ги произнася, а О да ги слуша по такъв естествен начин. Най-напред й напомнил, че първата вечер, лично място, но най-необичайното несъмнено било, че можел да ги произнася, а О да ги слуша по такъв естествен начин. Най-напред й напомнил, че първата вечер, когато дошла в дома му, той й дал заповед, на която тя не се подчинила, и й обърнал внимание, че макар тогава да й ударил плесница, впоследствие не подновил заповедта си. Би ли му дала оттук насетне това, което онази вечер му отказала? О разбрала, че трябва не само да кимне, че той иска да чуе от нейната уста немите думи, че да, тя ще се гали всеки път, когато той поиска това от нея. Казала го и видяла жълто-синия салон, тръгването на Рьоне, бунта й през първата вечер, огъня, който проблясвал между разтворените й колене, докато лежала гола на килима. Тази вечер, в този същия салон… Но не, сър Стивън нищо не уточнил, а продължил да говори. Напомнил й, че в негово присъствие тя никога не е била обладавана от Рьоне (а и от който и да е друг), така както е била обладавана от него в присъствието на Рьоне (а в Роаси и от много други мъже). От това не трябвало да заключи, че само от Рьоне ще й идва унижението и може би насладата да се отдава на мъж, който не я обича, пред мъж, който я обича. (Той настоявал дълго, грубо: тя скоро щяла да отвори слабините и таза си, и устата си за тези от приятелите му, които я пожелаят, когато я срещнат — дотолкова, че О се усъмнила дали тази грубост е отправена само към нея, а не и към него, и от всичко това запомнила само края на фразата: мъж, който я обича. Трябвало ли й друго признание? Впрочем той сам, щял да я заведе в Роаси през лятото.) Никога ли не се била учудвала на усамотението, в което най-напред Рьоне, а после и той самият я държали? Виждала само тях — или двамата, или един по един. Когато сър Стивън имал госта в къщата си на улица Поатие, той не канел О. Тя никога не била обядвала или вечеряла в дома му. Рьоне също никога не й бил представял свои приятели освен сър Стивън. Той сигурно щял да продължи да я държи настрана, защото сър Стивън вече имал привилегията изцяло да разполага с нея. Да не си помислела обаче, че щом е негова, значи не е на никой друг, напротив. (Това, което поразявало О право в сърцето, било, че сър Стивън щял да бъде за нея точно това, което бил Рьоне, без никаква разлика.) Пръстенът от желязо и злато, който носела на лявата си ръка — спомняла ли си, избрали го толкова тесен, че трябвало да вкарат пръста й насила, и вече не можела да го извади — означавал, че е робиня, но обща робиня. По чиста случайност от есента насам не била срещала нито един посветен от Роаси, който да забележи веригите й или да покаже, че ги е забелязал. В думата „железа“ в множествено число, която на английски й се сторила двусмислена, когато сър Стивън й казал, че железата й отиват, нямало никаква двусмисленост, тя просто била парола. Не се наложило сър Стивън да прибегне до втората парола — а именно да запита чии са веригите, които носи. Но ако сега, в момента, й зададат този въпрос, какво би отговорила? О се поколебала. „На Рьоне и ваши“, казала тя. „Не — отсякъл сър Стивън, — мои. Рьоне желае да зависите преди всичко от мен.“ О добре знаела това, защо ли хитрувала? Не след дълго, във всеки случай преди да се върне в Роаси, тя щяла да приеме окончателния знак, с който все така щяла да си остане обща робиня, но щяла да бъде белязана и като негова лична собственост. В сравнение с този знак следите от бич или камшик по тялото й, дори ако се подновели, щели да изглеждат дискретни и несъществени. (Но какъв ще е този знак, в какво ще се състои, как така ще бъде окончателен? Ужасена, очарована, О умирала от желание да узнае, и то да узнае веднага. Но очевидно сър Стивън още не възнамерявал да й дава обяснения. И тя наистина трябвало да приеме, да склони в истинския смисъл на думата, защото нищо нямало да й бъде наложено насила, без да е дала предварително съгласието си, защото можела да откаже, нищо не я задържало в това робство, нищо друго освен любовта и самото робство. Нима нещо й пречело да си тръгне?)