III.
Ан-Мари и халките
О мислела или искала да мисли, за да се оправдае пред себе си, че Жаклин ще се държи като дивачка. Разбрала, че греши веднага щом пожелала да го разбере. Привидното целомъдрие на Жаклин, която се затваряла в стаята с огледалото, докато обличала и събличала роклите си, трябвало да съблазни О, пораждайки у нея желание да разбие широко отворената врата, чийто праг не се решавала да прекрачи. На Жаклин, разбира се, и през ум не й минавало, че ако О пристъпила към действие, то не било в резултат на безхитростната й стратегия, а под чуждо влияние. Отначало заблудата й забавлявала О. Тя изпитвала неподозирано удоволствие — когато например помагала на Жаклин да се среши, след като била свалила дрехите, с които позирала, и сложила затворения по врата пуловер и огърлицата от тюркоази, сини като очите й — при мисълта, че същата вечер сър Стивън ще е запознат с всеки жест на Жаклин: ще знае дали е оставила О да хване малките й раздалечени гърди през черния пуловер, дали е свела очи и по-светлите от кожата й мигли са докоснали бузата й, дали е изстенала. Когато О я целувала, тя се отпускала в ръцете й натежала, неподвижна и някак съсредоточена, оставяла я леко да отвори устата й и да дръпне косите й назад. О винаги гледала да я облегне на вратата или на някоя маса и да я придържа за раменете. Иначе тя щяла да се свлече на пода със затворени очи, без да гъкне. Щом О я пуснела, тя отново се превръщала в сняг и лед, отчуждено се засмивала: „Изцапахте ме с червило“ и си изтривала устата. Точно тази чужденка О обичала да предава и за да не забрави нищо от това, което ще разкаже, прилежно наблюдавала бавното зачервяване на бузите й и поемала миризмата на градински чай, която излъчвала потта й. Не може да се каже, че Жаклин се бранела, нито че проявявала подозрителност. Когато приемала целувките — а досега тя била позволила на О само целувки, на които впрочем не отвръщала — тя го правела внезапно и би могло да се каже всеотдайно, като изведнъж се превръщала в друго същество — за десет секунди, за пет минути. През останалото време се държала предизвикателно или се изплъзвала с невероятна ловкост, като безпогрешно успявала да предотврати всеки жест, всяка дума, всеки поглед дори, поставящ знак за равенство между победителката и победената, чиито устни било толкова лесно да бъдат насилени. Единственият знак, по който човек можел да се ръководи и евентуално да заподозре вълнението под повърхността на бистрия й поглед, била преминаващата понякога по триъгълното й лице неволна сянка, подобна на котешка усмивка, като нея бегла и неопределена, като нея смущаваща. О скоро разбрала, че усмивката се появявала несъзнателно в два случая — когато Жаклин получавала подаръци и когато предизвиквала у някого очевидно желание, при условие че този някой можел да й бъде полезен или я поласкаел с нещо. Дали О й била полезна и с какво? Или пък по изключение Жаклин просто изпитвала удоволствие от това, че я желае, от една страна защото възхищението на О я крепяло, и от друга, понеже желанието на една жена е безопасно и не води до никакви последици? О била все пак убедена, че ако наместо седефена брошка или шалче „Хермес“ с надписи „Обичам ви“ на всички езици, от японски до ирокезки, й предложела вечно недостигащите й десет или двадесет хиляди франка, Жаклин щяла да намери време да обядва или просто да хапне с нея в дома й и нямало да отбягва милувките й. Но О така и не успяла да провери дали е права. Рьоне се намесил в деня, когато тя заговорила за това на сър Стивън, който я упреквал, че се бави. Рьоне идвал пет или шест пъти да вземе О от работа и тъй като попадал и на Жаклин, тримата отивали заедно в ресторанта на Вебер или в някой от английските барове около Мадлената. Рьоне гледал Жаклин с точно същата смесица от интерес, самоувереност и нахалство, с която наблюдавал в Роаси обслужващите го девойки. По блестящата и здрава броня на Жаклин нахалството се плъзгало, без дори да я одраска — тя не го и забелязвала. По силата на някакво любопитно противоречие обаче О се засегнала: струвало й се, че справедливото и естествено към самата нея отношение е обидно за Жаклин. Дали искала да защити Жаклин, или желаела да я притежава само тя? Едва ли можела да си отговори, още повече че не я притежавала — още не. Ако все пак успяла да го стори, трябва да се признае, че го дължала на Рьоне. Три пъти вече, след като напуснели бара, където Жаклин изпивала повече уиски, отколкото би следвало — скулите й ставали розови и лъскави, погледът твърд — той я изпращал до дома й, преди да отиде с О у сър Стивън. Жаклин живеела в един от ония мрачни семейни пансиони в Паси, дали подслон на много руски белогвардейци още от първите дни на емиграцията. Боята във вестибюла наподобявала дъбова кора, перилата на стълбището тънели в прах, по зеления мокет се откроявали изтрити бели петна. Всеки път Рьоне — той така и не прекрачил прага — пожелавал да влезе, всеки път Жаклин казвала не, казвала много благодаря, изскачала от колата и хлопвала вратата след себе си, сякаш някакъв огнен език внезапно я застигал и опарвал. Точно така е, мислела си О, огънят наистина бил по петите й. Възхитително е, че го отгатвала, макар още нищо да не знаела. Може би само едно — че трябва да внимава с Рьоне, колкото и безчувствена да изглеждала към безразличието му. (А дали било така? И ако е въпрос за безчувственост, в играта участвували двама и той съвсем не падал по-долу.) О разбрала — когато за пръв и последен път Жаклин й позволила да влезе в дома й и да я последва в стаята й — защо тя така ожесточено отказвала да пусне вътре Рьоне. Какво щяло да остане от обаянието й, от черно-бялата легенда върху гланцираните страници на луксозните модни списания, ако някой друг освен жена като нея видел от каква гнусна бърлога се измъква денем лъскавата твар? Леглото никога не било оправено, под небрежно метнатата покривка се подавал чаршаф, посивял и мазен, защото Жаклин никога не си лягала, без да разстеле по лицето си пласт крем, и заспивала твърде бързо, още преди да се сети да го изтрие. Някога тоалетната била прикрита със завеса, сега за завесата напомняли една релса, две халки и няколко провиснали конци. Всичко се било обезцветило — и килимът, и тапетите на розово-сиви цветя — подивяла, вкаменена растителност, увита около някакво подобие на бяла решетка. Би следвало да се отлепят, да се почистят стените, да се махнат килимите, да се изтърка подът. Или поне веднага да се измият мазните линии, напластени по емайла на мивката, да се изтрият и подредят шишенцата с тоалетно мляко и кутиите с крем, да се избършат пудриерата, тоалетката, да се изхвърлят мръсните памуци, да се проветри. Жаклин обаче, гордо изправена, свежа и чиста, ухаеща на маточина и диви цветя, безупречна, неосквернима, малко се интересувала от кочината си. В замяна на това семейството й я интересувало и й тежало. По повод именно на мизерното й жилище, за което О чистосърдечно споменала, Рьоне дал предложението, което щяло да промени живота им, и именно заради семейството си Жаклин го приела — пренесла се в дома на О. Впрочем семейство е слабо казано, ставало дума за племе или по-скоро за истинска орда. Баба, леля, майка и дори една слугиня, четири жени между седемдесет и петдесет години, гримирани, кресливи, те издъхвали под тежестта на черните си коприни и на янтарените си огърлици, ридаели в четири часа сутрин сред облаци цигарен дим на слабото червено пламъче на иконите, четири жени и звън на чаени чаши, и сипналите се камъчета на един език — Жаклин била готова да даде половината си живот, за да го забрави, полудявала при мисълта, че трябва да им се подчинява, да ги чува, да ги гледа. Видела ли майка си да си пие чая с бучка захар в уста, тя оставяла чашата си, прибирала се в прашната си и суха дупка, като ги зарязвала и трите — бабата, майката, сестрата на майката, и трите с боядисани черни коси, сключени вежди и големи очи на кошута с укоризнен поглед, зарязвала ги в майчината си стая, която служела за дневна, заедно със заприличалата на тях слугиня. Бягала, затръшквала вратите след себе си, а те викали подире й „Шура, Шура, голубчик“ като в романите на Толстой, защото тя съвсем не се казвала Жаклин. Жаклин било работното й име, името, чрез което да забрави собственото си, а с него и противния и изнежен харем, за да излезе на френска светлина, в един устойчив свят, където има мъже, които се женят за вас и които не изчезват в тайнствени експедиции като баща й, когото не познавала — балтийски моряк, загубил се из ледовете на полюса. Само на него приличала, повтаряла си Жаклин с ярост и наслада, на него, от когото наследила косите и скулите, матовата кожа и дръпнатите очи. Била благодарна на майка си единствено задето й е дала за баща този светъл демон, погълнат от снеговете, както земята поглъща другите хора. Но й се сърдела, че впоследствие го забравила и един ден родила от една кратка връзка чернооко момиченце, полусестра от неизвестен баща, която се каз