все пак успяла да го стори, трябва да се признае, че го дължала на Рьоне. Три пъти вече, след като напуснели бара, където Жаклин изпивала повече уиски, отколкото би следвало — скулите й ставали розови и лъскави, погледът твърд — той я изпращал до дома й, преди да отиде с О у сър Стивън. Жаклин живеела в един от ония мрачни семейни пансиони в Паси, дали подслон на много руски белогвардейци още от първите дни на емиграцията. Боята във вестибюла наподобявала дъбова кора, перилата на стълбището тънели в прах, по зеления мокет се откроявали изтрити бели петна. Всеки път Рьоне — той така и не прекрачил прага — пожелавал да влезе, всеки път Жаклин казвала не, казвала много благодаря, изскачала от колата и хлопвала вратата след себе си, сякаш някакъв огнен език внезапно я застигал и опарвал. Точно така е, мислела си О, огънят наистина бил по петите й. Възхитително е, че го отгатвала, макар още нищо да не знаела. Може би само едно — че трябва да внимава с Рьоне, колкото и безчувствена да изглеждала към безразличието му. (А дали било така? И ако е въпрос за безчувственост, в играта участвували двама и той съвсем не падал по-долу.) О разбрала — когато за пръв и последен път Жаклин й позволила да влезе в дома й и да я последва в стаята й — защо тя така ожесточено отказвала да пусне вътре Рьоне. Какво щяло да остане от обаянието й, от черно-бялата легенда върху гланцираните страници на луксозните модни списания, ако някой друг освен жена като нея видел от каква гнусна бърлога се измъква денем лъскавата твар? Леглото никога не било оправено, под небрежно метнатата покривка се подавал чаршаф, посивял и мазен, защото Жаклин никога не си лягала, без да разстеле по лицето си пласт крем, и заспивала твърде бързо, още преди да се сети да го изтрие. Някога тоалетната била прикрита със завеса, сега за завесата напомняли една релса, две халки и няколко провиснали конци. Всичко се било обезцветило — и килимът, и тапетите на розово-сиви цветя — подивяла, вкаменена растителност, увита около някакво подобие на бяла решетка. Би следвало да се отлепят, да се почистят стените, да се махнат килимите, да се изтърка подът. Или поне веднага да се измият мазните линии, напластени по емайла на мивката, да се изтрият и подредят шишенцата с тоалетно мляко и кутиите с крем, да се избършат пудриерата, тоалетката, да се изхвърлят мръсните памуци, да се проветри. Жаклин обаче, гордо изправена, свежа и чиста, ухаеща на маточина и диви цветя, безупречна, неосквернима, малко се интересувала от кочината си. В замяна на това семейството й я интересувало и й тежало. По повод именно на мизерното й жилище, за което О чистосърдечно споменала, Рьоне дал предложението, което щяло да промени живота им, и именно заради семейството си Жаклин го приела — пренесла се в дома на О. Впрочем семейство е слабо казано, ставало дума за племе или по-скоро за истинска орда. Баба, леля, майка и дори една слугиня, четири жени между седемдесет и петдесет години, гримирани, кресливи, те издъхвали под тежестта на черните си коприни и на янтарените си огърлици, ридаели в четири часа сутрин сред облаци цигарен дим на слабото червено пламъче на иконите, четири жени и звън на чаени чаши, и сипналите се камъчета на един език — Жаклин била готова да даде половината си живот, за да го забрави, полудявала при мисълта, че трябва да им се подчинява, да ги чува, да ги гледа. Видела ли майка си да си пие чая с бучка захар в уста, тя оставяла чашата си, прибирала се в прашната си и суха дупка, като ги зарязвала и трите — бабата, майката, сестрата на майката, и трите с боядисани черни коси, сключени вежди и големи очи на кошута с укоризнен поглед, зарязвала ги в майчината си стая, която служела за дневна, заедно със заприличалата на тях слугиня. Бягала, затръшквала вратите след себе си, а те викали подире й „Шура, Шура, голубчик“ като в романите на Толстой, защото тя съвсем не се казвала Жаклин. Жаклин било работното й име, името, чрез което да забрави собственото си, а с него и противния и изнежен харем, за да излезе на френска светлина, в един устойчив свят, където има мъже, които се женят за вас и които не изчезват в тайнствени експедиции като баща й, когото не познавала — балтийски моряк, загубил се из ледовете на полюса. Само на него приличала, повтаряла си Жаклин с ярост и наслада, на него, от когото наследила косите и скулите, матовата кожа и дръпнатите очи. Била благодарна на майка си единствено задето й е дала за баща този светъл демон, погълнат от снеговете, както земята поглъща другите хора. Но й се сърдела, че впоследствие го забравила и един ден родила от една кратка връзка чернооко момиченце, полусестра от неизвестен баща, която се казвала Натали и сега била на петнадесет години. С Натали се виждали само през ваканциите. С баща й — никога. Но той плащал пансиона на девойката, записана в гимназия близо до Париж, а на майка й — издръжка, от която трите жени и слугинята, и самата Жаклин доскоро, живеели криво-ляво в безделие, което им се струвало райско. Това, което Жаклин печелела като манекен или, както казват американците, като модел, когато не го харчела за мазила или бельо, модни обувки или тоалети — продавали й ги с отстъпка, но си оставало много скъпо — потъвало в семейната каса и изчезвало неизвестно къде. Жаклин можела наистина да намери някой да я издържа и в това отношение предложения не й липсвали. Имала един-двама любовници не защото намирала това за приятно — стигало й, че не е неприятно — а за да си докаже, че е способна да вдъхне желание и любов. Само единият от тях — вторият, бил богат и й подарил пръстен с извънредно красива бледорозова перла, който носела на лявата си ръка, но тъй като тя отказала да живее с него, а той — да се ожени за нея, напуснала го без много съжаления и доволна, че не е бременна (в продължение на няколко дни имала съмнения и живяла в ужас). Не, да живее с любовник, означавало да се опозори, да провали бъдещето си, да направя това, което майка й направила с бащата на Натали, не, и дума да не става. С О всичко било различно. Жаклин щяла съвсем благоприлично да се пренесе у своя приятелка, да сподели жилището и О щяла да й бъде двойно полезна в ролята си на любовник, който издържа или подпомага любимата си, и в другата си роля, принципно противоположна, на морален гарант. Присъствието на Рьоне не било достатъчно официално, за да наруши желаната представа. Но кой можел да каже дали зад решението на Жаклин не стояло именно това присъствие, дали то не било истинската причина да приеме? Тъй или инак, наложило се О, тъкмо О, да ходатайствува пред майката на Жаклин. Никога преди това О не била изпитвала така остро чувството, че е предател, шпионин, пратеник на престъпна организация, както когато тази жена й благодаряла за приятелството към дъщеря й. Заедно с това в дъното на душата си О отричала мисията си, причината за присъствието си тук. Да, Жаклин щяла да се пренесе при нея, но О никога, никога нямало достатъчно добре да изпълни заръката на сър Стивън и да прелъсти Жаклин. И все пак… Щом Жаклин се настанила у О, където й била предоставена по искане на Рьоне стаята, която той понякога се правел, че заема (всъщност винаги спял в голямото легло на О), О най-изненадващо почувствувала неудържимо желание да притежава Жаклин каквото и да става и да я предаде, ако се наложи. В края на краищата, казвала си тя, красотата на Жаклин ще я защити, моя работа ли е да се меся, а ако стигне дотам, докъдето аз съм стигнала, нима това е беда — като не смеела да си признае, макар да било тъй вълнуващо да си го представя, с какво удоволствие би съзерцавала голата и безпомощна Жаклин до себе си и като себе си.