ла любовта му към нея, желанието му към нея, толкова по-дълго, по-бавно, по-придирчиво предявявал изискванията си. Правела му компания по цели сутрини, през които той понякога едва я докосвал, само искал да го гали, а тя изпълнявала желанията му с нещо, което няма как да не се нарече признателност, и тази признателност се удвоявала, щом молбата приемала формата на заповед. Всяка отстъпка била в нейните очи залог, че ще изискат от нея нова отстъпка, и тя пристъпвала към всяка от тях сякаш изпълнявала дълга си. Странно било, че се чувствувала доволна, но се чувствувала. Кабинетът на сър Стивън, разположен над жълто-сивия салон, в който прекарвал вечерите, бил по-тесен и с по-нисък таван. Нямало нито канапе, нито диван, само две кресла в стил „Режанс“, тапицирани с дамаска на цветя. Понякога О сядала на някое от тях, но той предпочитал да е близо до него, да му е подръка, да седи върху бюрото, от лявата му страна дори когато не се занимава с нея. Бюрото било поставено перпендикулярно на стената и О можела да се обляга на лавиците с речници и подвързани справочници. Телефонът се намирал до лявото й бедро и тя се стряскала при всеки звън. Вдигала слушалката, отговаряла, питала „Кой го търси?“, високо повтаряла името, после или предавала слушалката на сър Стивън, или казвала, че го няма, според знака, който й правел. Когато трябвало да приеме някого, старата Нора съобщавала за гостенина, сър Стивън нареждал да почака, за да има време Нора да отведе О в стаята, където се била съблякла и откъдето Нора идвала да я вземе, след като сър Стивън изпрател гостенина си и позвънявал. Тъй като Нора влизала и излизала от кабинета по няколко пъти сутрин, за да донесе на сър Стивън кафето или пощата, за да вдигне или спусне щорите или за да изхвърли пепелниците, тъй като тя единствена имала право да влиза, но й било заповядано никога да не чука и тъй като най-сетне винаги мълчаливо изчаквала сър Стивън да я заговори, преди да каже за какво е дошла, случило се веднъж така, че Нора влязла в момента, когато О се била навела над бюрото с ръце и глава, опрени на кожата, и подложена задница в очакване сър Стивън да проникне в нея. О вдигнала глава. Ако Нора не я била погледнала — обикновено тя не я гледала — О нямало да помръдне. Но този път било ясно, че Нора иска да срещне погледа й. Устремените в нея черни очи — не можело да се каже дали са безразлични или не — блестели върху набразденото, неподвижно лице и така притеснили О, че тя се опитала да се дръпне. Сър Стивън разбрал, с една ръка притиснал кръста й към масата, за да не се плъзне, с другата я разтворил. Тя, която винаги се отдавала с усърдие, този път, без да иска се стегнала и се наложило сър Стивън да я насили. Но дори когато направил това, тя усещала, че пръстенът й се свива около него и възпира набезите му. Оттеглил се едва след като започнал свободно да влиза и излиза от нея. А когато отново се готвел да я обладае, казал на Нора да почака, за да я заведе да се облече, след като свърши с нея. Нежно я целунал по устата, преди да я отпрати, и тази целувка й дала смелост да му каже след няколко дни, че Нора я плаши. „Надявам се да е така — отвърнал той. — Когато започнете да носите знака и веригите ми — и това ще е скоро, ако дадете съгласието си, ще имате още по-голямо основание да се плашите от нея.“ „Защо? — попитала О. — Какъв знак, какви вериги? Нали вече нося този пръстен…“ „Това е работа на Ан-Мари, на която обещах да ви покажа. Ще отидем у тях след обяд. Искате ли? Тя ми е приятелка, а досега, навярно сте забелязали, не съм ви срещал с приятелите си. Когато излезете от ръцете й, ще имате истински причини да се боите от Нора.“ О не настояла. Тази Ан-Мари, с която я заплашвали, й била по-интересна и от Нора. За нея й бил говорил сър Стивън веднъж, когато обядвали в Сен-Клу. А и било истина, че О не познавала нито един от приятелите или познатите на сър Стивън. В Париж тя живеела затворена в тайната си като в публичен дом. Единствените същества, които имали права над тази тайна — Рьоне и сър Стивън, имали права и над тялото й. О си мислела, че изразът „разтварям душата си“ пред някого, тоест доверявам му се, за нея имал друг смисъл, буквален, телесен и всъщност абсолютен, тъй като тя наистина разтваряла всяка част на тялото си, която можела да се разтвори. Разтварянето сякаш се било превърнало в смисъл на съществуването й и сър Стивън, както и Рьоне, явно мислел по същия начин, защото когато й говорел за приятелите си, като тогава в Сен-Клу, то било, за да й каже, че тя естествено ще бъде предоставяна на тези, с които я запознае, стига те да я пожелаят. Но как да си представи Ан-Мари и това, което сър Стивън очаквал от Ан-Мари по отношение на нея? О не разполагала с никакви сведения и дори опитът й от Роаси не можел да й помогне. Сър Стивън й споменал също, че иска да я види как гали жена, за това ли ставало дума? (Но тогава уточнил, че говори за Жаклин.) Не, не било това. „Да ви покажа“ — казал. Действително. Но когато си тръгнала от Ан-Мари, О все още не знаела истината.