Ан-Мари живеела близо до Обсерваторията, в апартамент, разположен в съседство с обширно ателие на последния етаж на нова сграда, която се извисявала над върховете на дърветата. Била слаба жена на възрастта на сър Стивън, черните й коси сивеели. Сините й очи били тъй тъмни, че изглеждали черни. Тя предложила на сър Стивън и на О много силно кафе в съвсем малки чашки, горещо и горчиво, което поуспокоило О. Когато го изпила и станала от креслото си, за да остави празната чашка на една еднокрака масичка, Ан-Мари я хванала за китката и казала, като се обърнала към сър Стивън: „Може ли?“. „Разбира се“ — отговорил сър Стивън. Тогава Ан-Мари, която до този момент дори когато й кимнала за поздрав, дори когато сър Стивън я представял, не се усмихнала и не проронила дума, казала на О кротко, усмихната тъй нежно, сякаш й правела подарък: „Дай да ти видя слабините, моето момиче, и кълбата. Само че се съблечи гола, по-добре ще е“. Докато О изпълнявала нареждането й, тя запалила цигара. Сър Стивън не изпускал О от очи. Оставили я да стои права в продължение може би на пет минути. В стаята нямало огледало, но О улавяла смътното си отражение върху един черен лакиран параван. „Свали си и чорапите“ — обадила се Ан-Мари. „Виждаш ли — подхванала тя, — не бива да носиш ластици, ще си развалиш бедрата.“ И тя посочила на О с пръст една едва видима резка над коляното, на мястото, където О навивала чорапа си около широката ластична жартиера. „Кой те накара да ги носиш?“ Сър Стивън изпреварил О: „Момчето, което ми я даде, познавате го, Рьоне“. И добавил: „Но той сигурно ще се съгласи с вас“. „Добре — казала Ан-Мари. — Ще ти дам много дълги и тъмни чорапи, О, и един колан, за да ги закачаш, но коланът ще е с банели в талията, за да я подчертава.“ Ан-Мари позвънила и една руса, безмълвна девойка донесла изключително фини черни чорапи и колан от изкуствена черна тафта с широки и много стегнати банели, извити навътре към корема и над ханша. Все още права и пристъпвайки от крак на крак, О обула чорапите, които й стигали до основата на бедрата. Русата девойка й надянала колана, който се закопчавал с метална катарама, разположена отзад. Също отзад, като на корсетите в Роаси, имало връзки, които можели по желание да се стягат и разпускат. О закачила чорапите си отпред и отстрани за четирите жартиери, а девойката започнала да я стяга с всичка сила. О усещала как талията и коремът й хлътвал под натиска на банелите, слизащи почти до венериния хълм, който изпъквал, както впрочем и ханшът. На гърба коланът бил по-къс и оставял задницата напълно свободна. „Ще изглежда много по-добре, когато съвсем й намалим талията — казала Ан-Мари на сър Стивън. — Впрочем, ако нямате време да я събличате, коланът няма да ви пречи… Ела насам, О.“ Девойката излязла, О се приближила към Ан-Мари, която седяла в ниско, разкрачено като жаба кресло с кадифена тапицерия в черешов цвят. Ан-Мари леко прекарала ръка по кълбата й, след това я повалила върху една подобна на креслото табуретка, вдигнала й краката, разтворила ги, наредила й да не мърда и я хванала за двете устни. Така на пазара разтварят хрилете на рибите, казала си О, а на панаирите — бърните на конете. Припомнила си и че още първата вечер в Роаси слугата Пиер направил с нея същото, след като я оковал. В края на краищата тя вече не си принадлежала и това, което било най-малко нейно, била, не ще и дума, тази половина на тялото й, която вършела такава добра работа и без нейното участие. Защо всеки път, щом се сетела за това, изпитвала не чак учудване, но нещо като току-що придобита увереност и всеки път изпадала в същия сковаващ смут, така че се отдавала далеч по-малко на този, в чиито ръце била, отколкото на онзи, който я бил предал в чужди ръце — в Роаси на Рьоне, докато други я обладавали, а тук на кого? На Рьоне или на сър Стивън? Не знаела вече. И то защото вече не искала да знае, защото принадлежала на сър Стивън от… Откога ли? Ан-Мари я накарала да се изправи, да се облече. „Можете да ми я доведете, когато пожелаете — казала тя на сър Стивън, — ще бъда в Самоа (Самоа… О очаквала да чуе Роаси, но не, не ставало дума за Роаси, а за какво?) след два дни. Всичко ще е наред.“ (Кое ще е наред?) „След десет дни, ако нямате нищо против — отговорил сър Стивън. — В началото на юли.“
Докато колата я карала към къщи — сър Стивън останал у Ан-Мари — О си спомнила статуята, която била виждала като дете в Люксембургската градина: жена с талия като на оса, тъй тънка между тежките гърди и налятата задница — била наведена напред и се оглеждала в изворче, също от мрамор, грижливо изваяно в краката й — че като я гледал, човек се боял да не се пречупи. Щом сър Стивън желаел така… Колкото до Жаклин, лесно било да й каже, че това е каприз на Рьоне. Тук О се сетила за една своя грижа, която все се опитвала да забрави и която за нейно учудване не я мъчела прекалено: защо Рьоне, откакто Жаклин живеела при нея, гледал не толкова да я оставя сама с нея, което било разбираемо, колкото той да не остава насаме с О? Юли наближавал и той щял да замине, нямало да дойде да я види у тази Ан-Мари, където сър Стивън щял да я изпрати, и трябвало ли да се задоволи само с вечерните срещи, когато ги извеждал с Жаклин, или пък — не знаела вече кое я обърква повече (след като между двамата съществували такива ограничени и оттам дълбоко неискрени отношения) — със сутрешните срещи, когато била у сър Стивън и Нора понякога въвеждала Рьоне, след като известявала за посещението му? Сър Стивън винаги го приемал, Рьоне винаги целувал О, погалвал я по връхчетата на гърдите, уточнявал със сър Стивън плановете им за другия ден, в които за нея място нямало, и си отивал. Нима я бил преотстъпил на сър Стивън така всецяло, че вече не я обичал? Ами ако наистина не я обичал вече? О била обхваната от такава паника, че машинално слязла на кея пред дома си и вместо да задържи колата се втурнала да търси такси. На Бетюнския кей трудно се намира такси. О изтичала до булевард Сен-Жермен, но и там се наложило да чака. Била потна, задъхана, защото коланът затруднявал дишането й, когато най-сетне едно такси забавило ход на ъгъла на улица Кардинал Льомоан. Тя му направила знак, дала адреса на службата на Рьоне и се качила, без да е сигурна, че той ще е там и че ако е там, ще я приеме. Не се учудила нито на голямата сграда, разположена в една пряка на Шанз-Елизе, нито на обзаведените по американски канцеларии, смутило я само държането на Рьоне, макар той да я приел веднага. Не че бил агресивен или че я укорил за нещо. Тя впрочем би предпочела укорите, защото в края на краищата той не й бил разрешавал да идва да го безпокои, а тя може би наистина го безпокояла. Рьоне отпратил секретарката си, като я помолил да не пуска никого и да не го свързва с никого по телефона. После попитал О какво се е случило.