„Тя никога няма да се съгласи за Роаси“ — казала О.
„Така ли? — отвърнал Рьоне. — Ами тогава ще отиде насила.“
Късно през нощта, когато Жаклин си легнала и О отметнала завивката, за да я погледа на светлината на лампата, като преди това й казала „Рьоне е влюбен в теб“ (защото тя й го казала, и то веднага), О, която само преди месец щяла да бъде разтърсена от ужас при мисълта, че ще види това тъй крехко и тънко тяло обработено от камшика, тесните бедра — разчекнати, чистата уста — крещяща, и мъха на бузите — залепнал от сълзи, сега си припомнила последните думи на Рьоне и се почувствувала щастлива.
След заминаването на Жаклин, която щяла да се върне едва в началото на август, и то ако свърши със снимките нищо вече не задържало О в Париж. Наближавал юли, градините пращели от моравите цветове на мушкатото, по пладне щорите се спускали, Рьоне въздишал, защото трябвало да заминава за Шотландия. О помечтала малко да го придружи. Но освен дето той никога не я водел при семейството си, тя знаела също, че ще я преотстъпи на сър Стивън, ако той я иска. Сър Стивън заявил, че в деня на отлитането на Рьоне за Лондон той ще дойде да вземе О, която била в отпуска. „Отиваме у Ан-Мари — казал той, — тя ви чака. Не вземайте багаж, няма да имате нужда от нищо.“ Но не я завел в апартамента при Обсерваторията, където О за пръв път срещнала Ан-Мари, а в една ниска къща с голяма градина в края на гората Фонтенбло. О носела колана с банелите, тъй необходим според Ан-Мари. Всеки ден го стягала все повече, така че сега талията й можела да се обхване с две ръце и Ан-Мари щяла да бъде доволна. Пристигнали в два часа следобед, къщата спяла, кучето слабо излаяло, когато натиснали звънеца — било голяма фландърска овчарка с твърда козина, която подушила коленете на О под роклята. Ан-Мари седяла под един пурпурночервен бук в края на моравата, разположена в един от ъглите на градината срещу прозорците на стаята й. Не станала от мястото си. „Ето я и О — казал сър Стивън, — знаете какво да й направите. Кога ще бъде готова?“ Ан-Мари погледнала О. „Не я ли предупредихте? Веднага започвам подготовката, след което ще трябва да минат десет дни. Предполагам, че вие лично ще й поставите халките и знака? Елате след петнадесет дни. След още петнадесет всичко ще е свършило.“ О понечила да каже нещо, да зададе въпрос. „Момент, О — спряла я Ан-Мари, — иди в предната стая, съблечи се, остави си само сандалите и се върни.“ Стаята била празна — голяма бяла стая със завеси от виолетово имприме. О поставила чантата, ръкавиците и дрехите си на столче до гардероба. Нямало огледало. Напуснала бавно стаята, заслепена от слънцето, и се отправила към буковата сянка. Сър Стивън все така стоял прав пред Ан-Мари, а кучето лежало в краката му. Прошарените коси на Ан-Мари блестели като намазани с брилянтин, сините й очи изглеждали черни. Била облечена в бяло, с лачен колан през кръста и носела лачени сандали, под които се виждали лакираните нокти на босите й крака, червени като ноктите на ръцете й. „О — казала тя, — коленичи пред сър Стивън.“ О коленичила с кръстосани зад гърба ръце. Зърната на гърдите й потръпвали. Кучето се наканило да се хвърли отгоре й. „Тук, Тюрк — казала Ан-Мари. — Съгласна ли си, О, да носиш халките и знака, с който сър Стивън желае да те бележи, без да знаеш как ще ти бъдат поставени?“ „Да“ — отвърнала О. „В такъв случай отивам да изпратя сър Стивън, ти остани тук.“ Сър Стивън се навел и хванал О за гърдите, докато Ан-Мари ставала от шезлонга си. Целунал я по устата, промълвил: „Моя ли си, О, наистина ли си моя?“, след което последвал Ан-Мари. Портата се хлопнала, Ан-Мари се върнала. Със свити колене, О седяла на петите си, а ръцете й почивали върху коленете. Приличала на египетска статуя.
В къщата живеели още три девойки, като всяка разполагала със стая на първия етаж. На О дали стаичка на партера до спалнята на Ан-Мари. Ан-Мари извикала девойките да слязат в градината. И трите били голи като О. В този харем, грижливо скрит зад високите зидове на парка и спуснатите капаци на прозорците, гледащи към някаква прашна уличка, единствени носели дрехи Ан-Мари и прислужничките — готвачка и две камериерки, по-възрастни от Ан-Мари, облечени в строги дълги поли от алпага и везани престилки. „Тя се казва О — съобщила Ан-Мари и отново седнала на мястото си. — Дайте я тук, да я видя отблизо.“ Две от девойките изправили О — и двете били чернооки, с коси толкова тъмни, колкото руното между бедрата им, с издължени и почти виолетови зърна на гърдите. Третата била дребна, закръглена и рижа и под тебеширената кожа на гръдта й прозирала ужасяваща мрежа от зеленикави вени. Двете девойки побутнали О към Ан-Мари, която посочила с пръст трите черни бразди върху бедрата й и другите три върху задните й части. „Кой те е нашибал така — казала тя, — сър Стивън ли?“ „Да“, отвърнала О. „С какво и кога?“ „Преди три дни, с бич.“ „От утре в продължение на месец няма да бъдеш бита, освен днес, по случай пристигането ти, след като те разгледам. Сър Стивън никога ли не те е шибал от вътрешната страна на бедрата с широко разтворени крака? Не? Не, мъжете не разбират от тия работи. След малко ще видим. Покажи си талията. Аха, вече е по-добре!“ Ан-Мари стиснала гладката талия на О, за да я направи още по-тънка. След това изпратила рижото момиче да донесе друг колан и да й го постави. Той също бил от черен найлон с тъй твърди банели и толкова тесен, че приличал на широк кожен колан на дреха, още повече че нямал жартиери. Една от брюнетките го завързала, като Ан-Мари й заповядала да стяга с всичка сила. „Ужасно е“ — казала О. „Именно — отвърнала Ан-Мари, — точно затова си много по-хубава отпреди, но не си се стягала достатъчно, затова ще го носиш всеки ден. Кажи ми сега как сър Стивън предпочиташе да си служи с теб. Трябва да знам.“ Тя стискала О между бедрата с пълна шепа и О не можела да отговори. Две от девойките седели на земята, третата, една от брюнетките, на столчето за крака на шезлонга на Ан-Мари. „Вие там, обърнете я да й видя таза“, казала Ан-Мари. О била обърната, съборена и разтворена от две девичи ръце. „Ясно — заключила Ан-Мари, — няма нужда да отговаряш, ще бъдеш белязана отзад. Стани сега. Ще ти поставят гривните. Колет да донесе кутията. Ще теглим жребий, за да решим коя ще те бие с камшика. Колет, донеси жетоните, след това отиваме в музикалния салон.“ Колет била по-високата от брюнетките, другата се наричала Клер, а дребната рижа девойка — Ивон. О не обърнала внимание, че и трите носели като в Роаси кожен нашийник и гривни на китките. Глезените им също били стегнати с гривни. Когато Ивон избрала и закачила на китките на О гривните, които й били по мярка, Ан-Мари й подала четири жетона и я помолила да връчи по един на всяка от тях, без да гледа изписаната отгоре цифра. О раздала жетоните. Трите погледнали всяка своя, но не казали нищо в очакване да заговори Ан-Мари. „Две — казала Ан-Мари. — Коя има едно?“ Колет имала едно. „Отведи О, твоя е.“ Колет хванала ръцете на О, събрала ги зад гърба й и съединила двете гривни. После побутнала О напред. Пред една стъклена врата, водеща към малко, перпендикулярно на главната фасада крило, Ивон, която им служела за водач, свалила сандалите на О. През стъклената врата се влизало в стая, в единия край оформена като ротонда. Две тънки колони на два метра разстояние една от друга поддържали едва загатнатия купол на тавана. Четири стъпала водели до полукръглия подиум, който съединявал основите на двете колони. Подът на ротондата, както и на цялото помещение, бил покрит с червен филцов килим. Бели стени, червени завеси на прозорците, покрай стените на ротондата дивани, тапицирани със същия червен филц. В правоъгълната част на стаята имало камина, по-скоро широка, отколкото дълбока, а срещу нея голям радиограмофон между рафтове с плочи. Ето защо наричали тази стая музикален салон. Тя била пряко свързана със спалнята на Ан-Мари чрез врата, разположена от едната страна на камината. Вратата от другата й страна водела към дрешник. Диваните и радиограмофонът били единствените мебели. Докато Колет намествала О на ръба на подиума, който изпъквал в средата, тъй като стъпалата били в двата му края, отдясно и отляво на колоните, другите две девойки затворили стъклената врата, като преди това спуснали щорите. О с изненада забелязала, че вратата е двойна, а Ан-Мари се засмяла и казала: „Това е, за да не се чува как пищиш — стените са облицовани с корк и отвън не се чува какво става тук. Легни“. Тя хванала О за раменете, положила я върху червения филц, след това я издърпала малко напред. Ръцете на О се вкопчили в ръба на подиума, където Ивон ги прикачила към една халка, а задните й части увиснали в празното. Ан-Мари я накарала да свие колене към гърдите си, след което О почувствувала, че опъват краката й и ги дърпат назад — прекарани през гривните на глезените й каиши ги притегнали някъде над главата й за колоните, между които О заемала такава поза, че единственото, което се виждало от нея, било кухината под корема й и жестоко разтворената й задница. Ан-Мари я погалила по вътрешността на бедрата. „На това място кожата е най-нежна — казала тя, — не бива да се разваля. Бъди внимателна, Колет.“ Колет стояла права някъде над нея, стъпила от двете страни на кръста й, и О виждала под