зирала ужасяваща мрежа от зеленикави вени. Двете девойки побутнали О към Ан-Мари, която посочила с пръст трите черни бразди върху бедрата й и другите три върху задните й части. „Кой те е нашибал така — казала тя, — сър Стивън ли?“ „Да“, отвърнала О. „С какво и кога?“ „Преди три дни, с бич.“ „От утре в продължение на месец няма да бъдеш бита, освен днес, по случай пристигането ти, след като те разгледам. Сър Стивън никога ли не те е шибал от вътрешната страна на бедрата с широко разтворени крака? Не? Не, мъжете не разбират от тия работи. След малко ще видим. Покажи си талията. Аха, вече е по-добре!“ Ан-Мари стиснала гладката талия на О, за да я направи още по-тънка. След това изпратила рижото момиче да донесе друг колан и да й го постави. Той също бил от черен найлон с тъй твърди банели и толкова тесен, че приличал на широк кожен колан на дреха, още повече че нямал жартиери. Една от брюнетките го завързала, като Ан-Мари й заповядала да стяга с всичка сила. „Ужасно е“ — казала О. „Именно — отвърнала Ан-Мари, — точно затова си много по-хубава отпреди, но не си се стягала достатъчно, затова ще го носиш всеки ден. Кажи ми сега как сър Стивън предпочиташе да си служи с теб. Трябва да знам.“ Тя стискала О между бедрата с пълна шепа и О не можела да отговори. Две от девойките седели на земята, третата, една от брюнетките, на столчето за крака на шезлонга на Ан-Мари. „Вие там, обърнете я да й видя таза“, казала Ан-Мари. О била обърната, съборена и разтворена от две девичи ръце. „Ясно — заключила Ан-Мари, — няма нужда да отговаряш, ще бъдеш белязана отзад. Стани сега. Ще ти поставят гривните. Колет да донесе кутията. Ще теглим жребий, за да решим коя ще те бие с камшика. Колет, донеси жетоните, след това отиваме в музикалния салон.“ Колет била по-високата от брюнетките, другата се наричала Клер, а дребната рижа девойка — Ивон. О не обърнала внимание, че и трите носели като в Роаси кожен нашийник и гривни на китките. Глезените им също били стегнати с гривни. Когато Ивон избрала и закачила на китките на О гривните, които й били по мярка, Ан-Мари й подала четири жетона и я помолила да връчи по един на всяка от тях, без да гледа изписаната отгоре цифра. О раздала жетоните. Трите погледнали всяка своя, но не казали нищо в очакване да заговори Ан-Мари. „Две — казала Ан-Мари. — Коя има едно?“ Колет имала едно. „Отведи О, твоя е.“ Колет хванала ръцете на О, събрала ги зад гърба й и съединила двете гривни. После побутнала О напред. Пред една стъклена врата, водеща към малко, перпендикулярно на главната фасада крило, Ивон, която им служела за водач, свалила сандалите на О. През стъклената врата се влизало в стая, в единия край оформена като ротонда. Две тънки колони на два метра разстояние една от друга поддържали едва загатнатия купол на тавана. Четири стъпала водели до полукръглия подиум, който съединявал основите на двете колони. Подът на ротондата, както и на цялото помещение, бил покрит с червен филцов килим. Бели стени, червени завеси на прозорците, покрай стените на ротондата дивани, тапицирани със същия червен филц. В правоъгълната част на стаята имало камина, по-скоро широка, отколкото дълбока, а срещу нея голям радиограмофон между рафтове с плочи. Ето защо наричали тази стая музикален салон. Тя била пряко свързана със спалнята на Ан-Мари чрез врата, разположена от едната страна на камината. Вратата от другата й страна водела към дрешник. Диваните и радиограмофонът били единствените мебели. Докато Колет намествала О на ръба на подиума, който изпъквал в средата, тъй като стъпалата били в двата му края, отдясно и отляво на колоните, другите две девойки затворили стъклената врата, като преди това спуснали щорите. О с изненада забелязала, че вратата е двойна, а Ан-Мари се засмяла и казала: „Това е, за да не се чува как пищиш — стените са облицовани с корк и отвън не се чува какво става тук. Легни“. Тя хванала О за раменете, положила я върху червения филц, след това я издърпала малко напред. Ръцете на О се вкопчили в ръба на подиума, където Ивон ги прикачила към една халка, а задните й части увиснали в празното. Ан-Мари я накарала да свие колене към гърдите си, след което О почувствувала, че опъват краката й и ги дърпат назад — прекарани през гривните на глезените й каиши ги притегнали някъде над главата й за колоните, между които О заемала такава поза, че единственото, което се виждало от нея, било кухината под корема й и жестоко разтворената й задница. Ан-Мари я погалила по вътрешността на бедрата. „На това място кожата е най-нежна — казала тя, — не бива да се разваля. Бъди внимателна, Колет.“ Колет стояла права някъде над нея, стъпила от двете страни на кръста й, и О виждала под моста на мургавите й крака панделките на камшика, който държала в ръка. Първите удари подпалили слабините й и О изстенала. Колет преминавала от дясно на ляво, спирала, пак започвала. О се борела с всички сили, струвало й се, че каишите ще я разкъсат. Не искала да се моли, не искала да проси милост. Но Ан-Мари възнамерявала да я сломи. „По-бързо — казала тя на Колет — и по-силно.“ О се стегнала, но напразно. След минута се предала на воплите и сълзите, а Ан-Мари започнала да я милва по лицето. „Още малко — казала тя — и край. Само пет минути. Можеш спокойно да повикаш пет минути. Сега е и двадесет и пет. Колет, ще спреш в и половина, щом ти кажа.“ О крещяла не, не, милост, не можела повече, не, не можела и секунда да търпи това мъчение. Изтърпяла го обаче до края и когато Колет слязла от подиума, Ан-Мари й се усмихнала. „Благодари ми“, казала тя и О й благодарила. Тя знаела защо Ан-Мари държала най-напред да я нашибат. Никога не се била съмнявала, че жените са жестоки, че са по-неумолими от мъжете. Но в случая мислела, че Ан-Мари иска не толкова да покаже властта си, колкото да установи между себе си и нея някакво съучастничество. О признавала за неоспорима и важна истина, макар да не я разбирала, противоречивото и непрекъснато преплитане на чувствата си — идеята за изтезанието й допадала; когато го изтърпявала, била готова да предаде целия свят, за да се спаси, а когато свършвало, се чувствувала щастлива, че го е изтърпяла, толкова по-щастлива, колкото по-жестоко и дълго било то. Ан Мари не си правела илюзии по отношение на покорството, нито по отношение на бунта на О и добре знаела, че нейното „благодаря“ не е неискрено. Поведението й обаче имало и трета причина, която тя обяснила на О. Ан-Мари държала да покаже на всяка девойка, влязла в къщата й, за да живее изцяло в женски свят, че статутът й на жена няма нищо да загуби от това, че общува само с жени, напротив, ще придобие нова сила. Точно затова изисквала девойките да бъдат винаги голи. Начинът, по който нашибали О, както и позата, в която я вързали, имали същата цел. Днес О щяла да остане през целия следобед — още три часа — с разтворени и вдигнати крака, изложена на подиума срещу градината. Непрекъснато щяла да изпитва желание да затвори краката си. Утре идвал ред на Колет или Ивон, която О на свой ред щяла да съзерцава. Този начин на въздействие бил прекалено бавен и педантичен (както и начинът на обучаване), за да се използува в Роаси. Но О щяла да види колко е резултатен, когато я върнели на сър Стивън по-явно и по-дълбоко поробена, отколкото можела да си представи. Да не говорим за халките и знака, които щяла да носи на тръгване.