След седмица Ан-Мари махнала щипците и вкарала опитната халка. Колкото и да била лека, по-лека, отколкото изглеждала, защото металът бил кух, халката тежала. Ясно се виждало как желязото влиза в плътта като инструмент за мъчения. А какво ли ще бъде, когато прибавят втората халка, която още повече ще натежи? Това варварско приспособление щяло неминуемо да бие на очи. „Разбира се — казала Ан Мари, щом О изразила тази мисъл. — Нима не разбра какво иска сър Стивън? Който и да е, в Роаси или другаде, той или някой друг, дори самата ти пред огледалото, който и да вдигне полата ти, веднага ще види халките под корема ти, а ако те обърне, знака върху кълбата ти. Може би един ден ще изпилиш халките, но знака никога няма да изличиш.“ „Мислех, че татуировките се изличават“ — казала Колет. (Тя собственоръчно била татуирала върху бялата кожа на Ивон инициалите на господаря й — над триъгълника на слабините, със сини, украсени като бродерия букви.) „О няма да бъде татуирана“, отвърнала Ан-Мари. О я погледнала. Колет и Ивон озадачено замълчали. Ан-Мари се поколебала. „Хайде, говорете“, помолила О. „Бедно дете, не смеех да ти го кажа. Ще бъдеш дамгосана. Сър Стивън изпрати каквото е необходимо преди два дни.“ „Дамгосана?“ възкликнала Ивон. „С нагорещено желязо.“
Още от първия ден О се включила в живота на къщата. Безделието било пълно и умишлено, развлеченията еднообразни. Девойките можели свободно да се разхождат в градината, да четат, да рисуват, да играят на карти, да редят пасианси. Можели да спят в стаите си или да се пекат на слънце. Понякога си говорели — всички заедно или две по две — по цели часове, друг път мълчаливо седели в краката на Ан-Мари. Часовете за хранене си приличали, вечеряли винаги на свещи, пиели чай в градината и имало нещо нелепо в непринудения начин, по който прислужничките обслужвали голите момичета, насядали около протоколно подредената маса. Вечер Ан-Мари посочвала едно от тях и то отивало да спи при нея, понякога няколко вечери подред. Тя го галела и го карала да я гали най-често призори, след което го отпращала и заспивала. Полуспуснатите виолетови завеси оцветявали в мораво раждащия се ден и Ивон казвала, че Ан-Мари е толкова красива и високомерна в удоволствието, което получава, колкото е неуморима в изискванията си. Никоя от девойките не я била виждала съвсем гола. Тя разтваряла или повдигала бялата си жарсена нощница, но не я сваляла. Нито удоволствието й през нощта, нито изборът, направен от нея предишната вечер, влияели на решението, вземано на другия ден следобед винаги чрез жребий. В три часа Ан-Мари донасяла купата с жетоните под пурпурния бук и я поставяла на кръглата маса от бял камък, около която били подредени градински столове. Всяка вземала по един. Тази, която изтеглела най-малкия номер, отвеждали в музикалния салон и я разполагали на подиума като О. Оставало й само (с изключение на О, която нямало да участвува) да посочи дясната или лявата ръка на Ан-Мари, която държала бяло или черно топче. Ако улучела черното, девойката изтърпявала камшика, ако улучела бялото — не. Ан-Мари никога не хитрувала, дори ако съдбата осъждала или спасявала същото момиче дни наред. Така мъченията на малката Ивон, която ридаела и зовяла любовника си, се подновявали в продължение на четири дни. Бедрата й, изпъстрени като гръдта й със зелени венички, се разтваряли над розова плът, вече пронизана от дебела желязна халка, особено поразяваща въображението поради това, че Ивон била напълно обезкосмена. „Но защо? — обърнала се О към Ивон. — И защо халка, след като носиш диск на нашийника си?“ „Той казва, че изглеждам по-гола, когато съм обезкосмена. А халката мисля, че е, за да ме връзва.“ Зелените очи на Ивон и малкото й триъгълно лице напомняли на О за Жаклин всеки път, когато я погледнела. Какво би станало, ако Жаклин отиде в Роаси? Ако това стане, някой ден Жаклин положително ще мине и оттук, ще бъде тук, просната върху подиума. „Не искам — казвала си О, — пръста си няма да мръдна, за да я докарам тук, вече достатъчно й разказах. Жаклин не е направена, за да я бият и дамгосват.“ Но как добре пасвали на Ивон ударите и железата, колко сладки били потта и стенанията й и колко сладко било да й ги изтръгваш. Защото Ан-Мари на два пъти вече и само за Ивон подала въжения камшик на О и й наредила да удря. Първия път, в първата минута О се поколебала, при първия писък на Ивон се стъписала, но щом шибвала отново и Ивон отново изпищяла, този път по-силно, О изпитала безумно удоволствие, тъй остро, че не се въздържала, започнала да се смее на глас от радост и с голяма мъка си наложила да забави ударите и да овладее силата им. След това останала до Ивон през цялото време, докато я държали вързана, като често-често я целувала. Сигурно двете по някакъв начин си приличали. Поне отношението на Ан-Мари към О показвало това. Кое я привличало — дали мълчанието на О, или покорството й? Едва раните на О заздравели и Ан-Мари казала: „Жалко, че не мога да наредя да те нашибат. Като се върнеш, тогава… Както и да е, поне ще те разтварям всеки ден по малко“. И наистина всеки ден, щом развържели момичето в музикалния салон, О заемала мястото му, докато позвънели за вечеря. И Ан-Мари била права — през тези два часа О наистина не можела да мисли за нищо друго освен за това, че е разтворена, за халката в слабините й, която натежала още повече, откакто към нея прибавили втора. Можела да мисли само за робската си участ и за нейните знаци. Една вечер Клер влязла с Колет откъм градината, приближила се до О и обърнала халките. Все още нямало, надпис. „Кога влезе в Роаси? — попитала тя. — Ан-Мари ли те заведе?“ „Не“, отвърнала О. „А мен Ан-Мари, преди две години. Другиден се връщам там.“ „На никой ли не принадлежиш?“, осведомила се О. „На мен принадлежи — отвърнала появилата се отнякъде Ан-Мари. — Господарят ти пристига утре, О. Тази нощ ще спиш с мен.“ Кратката лятна нощ бавно избледняла и към четири часа, сутринта последните звезди се удавили в светлината. Заспалата със свити крака О била изтръгната от съня си от ръката на Ан-Мари между бедрата й. Впрочем Ан-Мари искала само да я събуди и да я накара да я гали. Очите й блестели в полумрака, а прошарените й, късо подстригани и чупливи коси, повдигнати от възглавницата, й придавали вид на владетел в изгнание на дързък бонвиван. О докоснала с устни твърдите зърна на гърдите й и с ръка — цепнатината под корема й. Ан-Мари бързо се отдала, но не на О. Удоволствието, за което широко отваряла очи в светлината на деня, оставало анонимно и безлично, а О била само оръдие. На Ан-Мари й било все едно дали О съзерцава гладкото й, младеещо лице, хубавата й задъхана уста, дали чува стенанията й, когато поема с устни и зъби късчето плът, скрито в гънката под корема й. Тя просто хванала О за косата, за да я притисне по-силно към себе си, и я пуснала само за да й каже: „Хайде пак“. О по същия начин била любила Жаклин. Държала я отпусната в прегръдките си. Притежавала я, поне така си мислела. Но сходството на жестовете още нищо не значи. О не притежавала Ан-Мари. Никой не можел да притежава Ан-Мари. Ан-Мари изисквала милувки, без да я е грижа какво изпитва тази, която й ги дава, и се отдавала с безцеремонна непринуденост. Все пак спрямо О тя се показала нежна и мила, целунала я по устата и по гърдите и я държала в прегръдките си цял час, преди да я отпрати. Била й свалила веригите. „Това са последните часове, в които ще спиш без вериги — казала й тя. — Тези, които ще ти поставят след малко, не се свалят.“ Тя бавно и нежно прекарала ръка по седалището на О, после я завела в стаята, където се обличала — единствената в къщата с тройно огледало, което обаче било винаги затворено. Отворила го, за да се види О. „За последен път се виждаш непокътната — казала й тя. — Точно тук, където си тъй кръгла и гладка, ще се отбележат инициалите на сър Стивън — от двете страни на прореза между кълбата ти. Ще те доведа пред това огледало, преди да си тръгнеш, и няма да се познаеш. Но сър Стивън е прав. Върви да спиш, О.“ Но О не могла да заспи от страх и когато Колет дошла да я вземе към десет часа, трябвало да й помогне да се изкъпе, да се среши, да се начерви. О треперела от глава до пети — чула да се отваря външната врата и разбрала, че сър Стивън е дошъл. „Хайде, ела, О — казала Ивон — той те очаква.“