„Ерик лудо се е влюбил в теб, О — казал той. — Тази сутрин дойде да ме моли да ти върна свободата и да ми каже, че иска да се ожените. Желаел да те спаси. Сама виждаш какво правя с теб, О, щом си моя, а щом си моя, нямаш право нищо да ми отказваш, но винаги имаш право, знаеш това, да откажеш да ми принадлежиш. Казах му го. Ще дойде пак в три часа.“
О избухнала в смях.
„Не е ли малко късно? — казала тя. — И двамата сте луди. Ако Ерик не бе дошъл тази сутрин, какво щяхте да правите с мен следобед? Щяхме да се разходим и толкова, така ли? Ами да се разходим тогава. Или може би нямаше да ме извикате? В такъв случай си отивам…“
„Не — казал сър Стивън, — щях да те извикам, О, но не за да се разхождаме. Исках…“
„Кажете.“
„Ела, така ще е по-лесно.“
Той станал и отворил една врата в стената срещу камината, симетрична на тази, през която се влизало в кабинета му. О винаги досега смятала, че това е врата на дрешник. Видяла съвсем малък будоар, прясно боядисан и тапициран с тъмночервена коприна, наполовина зает от полукръгъл подиум с две колони отстрани, също като подиума в музикалния салон в Самоа.
„Стените и таванът са облицовани с корк, нали — попитала О, — вратата с кожа, а прозорецът е двоен?“
Сър Стивън кимнал утвърдително.
„Но откога?“, попитала О.
„От завръщането ти.“
„А защо?…“
„Защо чаках до днес? Защото трябваше първо да те прекарам през чужди ръце. Сега ще те накажа за това. Никога не съм те наказвал, О.“
„Но аз съм ваша — казала О, — накажете ме. Когато Ерик дойде…“
След час, застанал пред О, гротескно разчекната между двете колони, младежът побледнял, изломотил нещо и изчезнал. О мислела, че никога няма да го види. Но го срещнала в края на септември в Роаси, където той я обладавал три дни подред и я подложил на зверски изтезания.
IV.
Кукумявката
О не проумявала как е могла да се колебае да разкаже на Жаклин за това, което Рьоне наричал истинската й участ. Ан-Мари с право я уверявала, че ще излезе от дома й променена, но О не си представяла до каква степен. Жаклин се върнала по-сияйна и по-свежа отвсякога и на О се сторило естествено да не се крие вече, когато се къпе или облича. Но Жаклин дотолкова не се интересувала от нищо, което не я засяга лично, че трябвало два дни след завръщането си, случайно да влезе в банята в момента, когато О излизала от водата и прекрачвала ръба на ваната, та чудноватият звук, предизвикан от съприкосновението на желязото с емайла, да привлече вниманието й. Тя обърнала глава и едновременно видяла висящия между краката на О диск и изранените ивици по бедрата и гърдите й. „Какво е това?“, попитала тя. „Това ми е от сър Стивън“, отговорила О. И прибавила, сякаш се разбирало от само себе си: „Рьоне ме беше дал на него и той ме беляза с вериги на свое име. Виж“. И докато се бършела с хавлията си, тя се приближила до Жаклин — дълбоко поразена, Жаклин се била отпуснала върху лакираната табуретка — и застанала достатъчно близко, за да й позволи да хване диска и прочете надписа. След това смъкнала хавлията, обърнала се, посочила с ръка буквите С и Х, издълбани в седалищните й части, и казала: „Постави ми и своя знак. А другото е от ударите с бич. Обикновено ме бие сам, но понякога ме дава на черната си слугиня“. Жаклин, онемяла, се взирала в О. О избухнала в смях, след това понечила да я целуне. Жаклин, ужасена, я отблъснала и избягала в спалнята. О спокойно се доизсушила, парфюмирала се, изчеткала косите си. Сложила си колана, чорапите, чехлите и когато на свой ред влязла в спалнята, срещнала й огледалото погледа на Жаклин, която се решела, без да съзнава какво прави. „Стегни ми колана — казала О. — И няма какво да се правиш на учудена. Рьоне е влюбен в теб, не ти ли го е казал?“ „Нищо не разбирам“, отвърнала Жаклин. И веднага признала кое най-много я учудва: „Ти сякаш се гордееш с тези неща, не те разбирам“. „Когато Рьоне те отведе в Роаси, ще разбереш. Спа ли вече с него?“ Кръвта нахлула в лицето на Жаклин, която поклатила отрицателно глава толкова неубедително, че О отново се разсмяла. „Лъжеш, миличка, ама че си глупава. Твое право е да спиш с него. И това не е причина да ме отблъскваш. Дай да те погаля и ще ти разкажа за Роаси.“ Дали защото се бояла от яростна сцена на ревност от страна на О и отстъпила от облекчение или пък от любопитство — за да чуе обясненията на О, или просто защото харесвала търпението, бавния ритъм, страстта, с която О я милвала, но Жаклин отстъпила. „Разказвай“, казала тя след това на О. „Добре — отвърнала О. — Но първо ще ме целунеш по зърната на гърдите. Време е да свикваш, ако искаш да вършиш някаква работа на Рьоне.“ Жаклин се подчинила, при това така добре, че О застенала. „Разказвай“, помолила отново тя.