Може би О прекалено разчитала и на безразличието, и на чувствеността на Жаклин, може би в наивността си Жаклин сметнала, че е опасно за отношенията й с Рьоне да бъде толкова всеотдайна към О, във всеки случай тя внезапно се отдръпнала. По същото време тя сякаш започнала да отблъсква същия този Рьоне, с когото прекарвала почти всичките си дни и нощи. Не се държала с него като влюбена, ни най-малко. Гледала го студено, а когато му се усмихвала, очите й оставали сериозни. Ако и към него проявявала същата всеотдайност, както към О, което било напълно вероятно, то тази всеотдайност, мислела си О, явно не я обвързвала особено. Докато Рьоне очевидно обезумявал от желание по нея, съсипан от една непозната му дотогава любов, една неспокойна, недостатъчно споделена, несигурна в себе си любов. Живеел, спял в една къща със сър Стивън, в една къща с О, обядвал, вечерял, излизал и се разхождал със сър Стивън, с О, говорел им, но не ги виждал, не ги чувал. Виждал, чувал, говорел през тях, отвъд тях и непрестанно се опитвал да постигне с безмълвно и изтощително усилие като усилието, което правим в съня си да хванем потеглилия трамвай или да се задържим за парапета на срутващ се мост, опитвал се да постигне смисъла на Жаклин, истината за Жаклин, която сигурно съществувала някъде под побронзовялата кожа, както под порцелановата обвивка механизмът, който кара куклите да плачат. „Ето — казвала си О, — ето че дойде денят, от който толкова се боях, денят, в който ще бъда за Рьоне само една сянка от миналото. И дори не съм тъжна, само ми е мъчно за него, мога всеки ден да го виждам, без да ми е обидно, че вече не ме желае, без горчивина, без съжаление. А само преди няколко седмици тичах да го моля да ми каже, че ме обича. Такава ли била любовта ми? Толкова ли съм лекомислена, така лесно ли се утешавам? Какво ти утешение — аз съм щастлива. Нима е било достатъчно да ме даде на сър Стивън, за да се откъсна от него, за да се родя в новите ръце за нова любов?“ Но пък какво представлявал Рьоне в сравнение със сър Стивън? Хартиен канап, сламен пристан, коркова котва, ето какви били всъщност въжетата, с които я привързвал и от които толкова бързо се отказвал. А какъв покой, каква наслада носели тежката желязна халка, пробила плътта, неизличимият знак, ръката на господаря, която те полага върху каменно ложе, любовта на господаря, която умее безжалостно да обсеби обекта си. И О си казвала, че в края на краищата тя обичала Рьоне само за да се научи на любов, та по-добре да се отдадена сър Стивън, поробена и задоволена. Все пак, като гледала как Рьоне, който се държал така свободно с нея — и тя го обичала за това негово свободомислие — се движи като спънат, сякаш краката му са се заплели в тръстиките на блато, което изглежда спокойно, а всъщност крие мощни дълбоководни течения, О се изпълвала с омраза към Жаклин. Дали Рьоне се досетил за тези чувства, дали О непредпазливо се издала? Във всеки случай тя допуснала грешка. Един следобед двете заедно отишли в Кан на фризьор, след това си поръчали сладолед на терасата на „Резерв“. Жаклин носела черен корсарски панталон и черна ленена блуза и засенчвала всичко около себе си, дори блясъка на децата, толкова била гладка, златиста, твърда и светла на силното слънце, толкова нахална, толкова отчуждена. Казала на О, че има среща с режисьора, с когото работела в Париж и с когото щяла да прави външни снимки, вероятно в планината до Сен-Пол-дьо-Ваис. Младежът бил там, строен и решителен. Нямало нужда да говори. От само себе си се разбирало, че е влюбен в Жаклин. Достатъчно било да се види как я гледа. И в това нямало нищо чудно. Чудното била Жаклин. Полуизлегната в голям люлеещ се стол, Жаклин го слушала как говори за насрочване на дати, за определяне на срещи, за това колко е трудно да се намерят пари, за да се довърши филмът. Обръщал се към Жаклин на „ти“, а тя отговаряла с кимане на глава и очите й били полупритворени. О седяла срещу нея, младежът между двете. Не било трудно да забележи, че под сведените си и неподвижни клепачи Жаклин дебнела желанието на младежа, както правела винаги, когато смятала, че никой не забелязва. Най-странното обаче било, че се вълнувала, ръцете й били отпуснати до тялото, по сериозното й лице не се появявала и сянка от усмивка. О никога не я била виждала в такова състояние пред Рьоне. Мимолетна усмивка преминала по устните й, когато О се навела да постави на масата чашата си с ледена вода, погледите им се срещнали и О разбрала — Жаклин съзнава, че е разкрита. Това не смутило Жаклин, но О се изчервила. „Горещо ли ти е? — попитала Жаклин. — След пет минути тръгваме. Впрочем руменината ти отива.“ След това отново се усмихнала, но този път на събеседника си и с такава нежност, че изглеждало невъзможно той да не скочи да я нацелува. Само че не. Бил твърде млад, за да си даде сметка колко безсрамие се съдържа в бездействието и мълчанието. Оставил Жаклин да се изправи, да му подаде ръка, да му каже довиждане. Тя щяла да му се обади. Казал довиждане и на сянката, каквато представлявала за него О, и изправен на тротоара, дълго гледал как черният буик се отдалечава по булеварда между обгорените от слънцето къщи и твърде синьото море. Палмите изглеждали като изрязани от алуминий, минувачите — като манекени от зле разтопен восък, задвижвани от нелеп механизъм. „Толкова ли ти харесва?“, попитала О, когато колата излязла от града и поела по панорамния път. „Това засяга ли те?“, отвърнала Жаклин. „Засяга Рьоне“, казала О. „Това, което засяга Рьоне и сър Стивън, пък и ако добре съм разбрала, още няколко души — подхванала Жаклин, — е, че не си седнала, както трябва. Ще си измачкаш роклята.“ О не помръднала. „А и ако не се лъжа — продължила Жаклин, — беше ти забранено да кръстосваш крака?“ Но О не я слушала. Какво я интересували заплахите на Жаклин? Ако Жаклин смятала да издаде О заради това дребно прегрешение, нима си въобразявала, че ще попречи на О да я издаде от своя страна на Рьоне? О нямала нищо против да го направи. Но Рьоне нямало да понесе новината, че Жаклин го мами, нито че желае да разполага със себе си извън него. Как да убеди Жаклин, че ако си замълчи, то ще е, за да не се изложи Рьоне, за да не го види с побеляло лице заради друга освен заради нея самата, за да не го види да проявява слабостта да не я накаже за провинението? Че ще е в още по-голяма степен от страх да не би гневът на Рьоне да се обърне срещу нея, издайницата, приносителката на лоши вести. Как да каже на Жаклин, че ще мълчи, без да изглежда, че сключва с нея сделка? Защото Жаклин си въобразявала, че О изпитва ужасен страх, вледеняващ страх от това, което ще трябва да изтърпи, ако Жаклин проговори.