Имало ли смисъл да се притеснява толкова, след като Натали, опиянена от радост при мисълта, че ще види О разтворена от някой друг, а не от сър Стивън, танцувала около нея някакъв индиански танц и викала: „Мислиш ли, че ще ти влезе и в устата, О? Видя ли как ти гледаше устата? Ах, колко си щастлива, че те искат. Той сигурно ще те нашиба с камшика — три пъти разгледа следите по тялото ти. Поне в това време няма да мислиш за Жаклин“. „Но аз не мисля все за Жаклин, глупаче“, казала О. „Не! Не съм глупаче, знам, че ти липсва.“ Било вярно, но не съвсем. Това, което липсвало на О, не била точно Жаклин, а ползването на девиче тяло, с което да прави, каквото пожелае. Ако Натали не й била забранена, щяла да вземе Натали и единствената причина, поради която не нарушавала забраната, била увереността, че тъй или инак ще й дадат Натали след няколко седмици в Роаси и че преди това Натали ще им бъде предадена пред нея, чрез нея и благодарение на нея. Изгаряла от нетърпение да унищожи стената от въздух, от пространство, от пустота, която я отделяла от Натали, и в същото време се наслаждавала на принудителното очакване. Казала това на Натали, но тя поклатила глава и не повярвала. „Ако Жаклин беше тук и се съгласеше — казала тя, — ти щеше да я галиш.“ „Разбира се“, разсмяла се О. „Виждаш ли…“, казало девойчето. Как да й обясни и струвало ли си, че О не била толкова влюбена в Жаклин, нито в Натали, нито в която и да е девойка, а само в девойките като такива, както човек може да е влюбен в образа си, само че за О другите били винаги по-вълнуващи и по-красиви от самата нея. Удоволствието, което изпитвала, когато девойката се задъхва под милувките й, а очите й се затварят, когато зърната на гърдите й се втвърдяват под устните и зъбите й, когато влиза в нея, вкарвайки ръката си в слабините и между кълбата й и я усеща как се стяга около пръстите й, и я чува как стене, това удоволствие я опиянявало. То било така остро, защото представлявало сигурно доказателство, че на свой ред доставя същото удоволствие, когато се стяга около този, който я държи, когато стене. С тази разлика, че не можела да си представи да се отдаде на девойка, а само на мъж. Освен това й се струвало, че момичетата, които гали, по право принадлежат на мъжа, комуто самата тя принадлежи, и че тя е само посредник. Ако сър Стивън бил влязъл през някой от предишните дни, когато милвала Жаклин по време на обедната почивка, тя щяла да разтвори с две ръце — насила, без никакво угризение, а напротив, с истинско удоволствие — бедрата на Жаклин за него, стига той да пожелае да я притежава, а не само да я гледа през прозрачната преграда, както правел. Можели да я пратят на лов, тя била дресирана ловна птица, която щяла да сграбчи и донесе дивеча. И точно… Тук, докато си припомняла с разтуптяно сърце деликатните и тъй розови устни на Жаклин под русата вълна на корема й, още по-розовия и деликатен пръстен между кълбата й, който се осмелила да насили само три пъти, тя чула сър Стивън да се движи в стаята си. Знаела, че можел да я види, докато тя не го виждала, и за сетен път се почувствувала щастлива, че непрекъснато е изложена на показ, че е запряна в затвора на погледите му. Малката Натали седяла върху белия килим сред стаята като муха в мляко, а О, права пред тумбестия скрин-тоалетка, над който се отразявала наполовина в едно старо огледало, леко позеленяло и потрепващо като блато, приличала на гравюра от края на миналия век, едно от ония произведения, които показват как голи жени се разхождат в полутъмни апартаменти в разгара на лятото. Когато сър Стивън отворил вратата, тя се обърнала така рязко, че веригите между краката й се ударили в една от бронзовите дръжки на скрина и иззвънтели. „Натали — казал сър Стивън, — иди потърси бялата кутия, която остана долу, във втората стая.“ Натали донесла кутията, поставила я на леглото, отворила я и извадила един по един съдържащите се вътре предмети. Отвивала копринените им опаковки и ги подавала на сър Стивън. Били маски. По-точно хем шапки, хем маски, направени така, че да покриват цялата глава. Освен за очите, имали отвори за устните и брадичката, Сокол, ястреб, кукумявка, лисица, лъв, бик — били само животински маски, пригодени за човек, но изработени от кожата и перата на истинското животно, като орбитата на окото била засенчена от мигли, ако животното имало мигли (като лъва), а козината или перушината се спускали до раменете на този, който носел маската. Достатъчно било да се стегне един доста широк ремък, скрит под това подобие на похлупак отзад на тила, за да прилепне маската над горната устна (имало отверстия за всяка ноздра) и върху бузите. Застанала пред голямото огледало, в което се виждала цялата, О изпробвала всички маски. Най-страшната, тази, която хем изцяло я променяла, хем й изглеждала най-естествена, била на кукумявката (имало две такива), сигурно защото кремавият цвят на перата се сливал с цвета на загара й. Покривалото от пера скривало почти напълно раменете и стигало до средата на гърба й, а отпред до основата на гърдите. Сър Стивън я накарал да си изтрие червилото, а след като свалила маската, й казал: „Ще бъдеш значи кукумявка за Коменданта. Само че, извинявай, О, но ще трябва да те водят на каишка. Натали, иди потърси в първото чекмедже на бюрото ми, ще намериш верига и клещи“. Натали донесла веригата и клещите, с които сър Стивън разтворил последната брънка и я вкарал във втората халка, която О носела под корема си, след което я затворил. Веригата приличала на кучешка — и била точно такава — около метър и половина дълга и завършвала с нещо като гривна. След като О отново поставила маската си, сър Стивън казал на Натали да хване гривната и да повърви из стаята пред О. Натали три пъти обиколила помещението, като дърпала за слабините голата и маскирана О. „Е, да — казал сър Стивън, — Коменданта беше прав, трябва цялата да се обезкосмиш. Утре. Засега не сваляй веригата.“