— Ау! — извиках.
— Опа, съжалявам, за съжаление беше малко встрани — каза той с престорено невинно изражение. — Трябва да го направим пак.
Веднага ми заби иглата повторно в задника.
— Ааааах! — извиках още по-силно.
— О, пак не улучих, тъп, тъп, тъпак — каза Свен.
Погледнах лицето му и познах:
— Ле… лекарят изобщо не е предписал инжекция, нали?
Той спря да се опитва да се прави на невинен.
— Ако боцна още няколко пъти, на задника ти ще се образува нещо като усмивка — ухили се той и заби иглата още веднъж.
— Аууу!!!!
Скочих, вдигнах долнището на пижамата си и извиках:
— Ти си се побъркал!
После хукнах към вратата, но Свен ми препречи пътя:
— Още не сме приключили, лекарят каза да ти дам и очистително.
Положението не беше никак розово. Явно факта, че го бях изоставила пред олтара, изкарваше наяве дълго потисканата у него тъмна страна. Но аз си спомних съвета, който ми бе дала веднъж Ката за изход от такива ситуации: „Няма проблем, който да не може да се реши с един точен ритник в топките.“
Свен изстена, аз излетях от болницата на все още мократа улица и спрях едва когато повече не можех да тичам. Свен не ме последва, вероятно все още виеше като обезумял койот.
Аз тичах в болничната си пижама през нощния Маленте. От студ босите ми крака бяха почти безчувствени, а аз треперех с цялото си тяло. Когато най-после стигнах у дома, нямах друг избор, освен да позвъня. За мой късмет ми отвори не баща ми, а Ката. Тя смаяно ме погледна, а аз само тихо й казах:
— Не питай.
Тя отговори:
— Добре — и веднага след това загрижено добави: — Какво се е случило?
Разказах й за водното колело и за Свен, но естествено нито дума за Йешуа и неговите разходки по водата. Не исках собствената ми сестра да ме сметне за откачена.
Ката ме заведе в банята, за да измия под душа зловонието от езерото. Каза ми, че татко, Светлана и дъщеричката й вече спят. Аз обаче не исках да заспивам, тъй като душата ми бродеше между рая (Йешуа) и ада (Свен). Изкъпах се, преоблякох се и отидох в стаята при Ката. Тя тъкмо довършваше нов комикс.
Беше изненадващ комикс, по принцип малката Ката в комиксите никога не се самосъжаляваше. Бог присъстваше в нейните комикси само, когато тя беше изплашена от случващото се на този свят. Разбрах, че нещо я потиска.
— Била си на лекар — установих загрижено.
— Да.
— И?
— Трябва да изчакам резултатите от изследванията — отвърна тя колкото се може по-спокойно.
— Има ли някакви опасения?
— Изследванията са рутинни, няма причина за тревога — изрецитира тя монотонно.
Не знаех дали да й вярвам. Ката умееше да лъже много убедително, когато ставаше въпрос за собствените й страхове. Но бях наясно и с това, че не биваше да я притискам. Така че затърсих доказателства, които да ме насочат дали наистина няма причина за тревога. На масата имаше още един комикс, който тя беше нарисувала през деня:
Този комикс беше много по-весел от първия. Значи тя нямаше усещане, че светът се срутва. А това означаваше, че наистина няма причина за тревога.
Ако не бях така объркана и развълнувана от историята за „Йешуа, който ходи по езерото“, може би щях да забележа колко необичайно бе това, че в късното лято Ката вече рисуваше комикси за Коледа. И щях да забележа, че Ката беше нарисувала комикс, в който се отричаше съществуването на добрия старец с бялата брада. Това беше едната възможност за интерпретация на комикса за Дядо Коледа. Другата беше, че дълбоко в себе си Ката желаеше да й бъдат опростени всички грехове от един друг добър старец с бяла брада.
Глава 21
Гавраил будуваше в кухнята на своя дом и чакаше завръщането на Исус. Неговата любима имаше среща в Хамбург, поради което не можеше да прекара нощта при него. Боже, колко му липсваше Силвия, макар че не я беше виждал само от няколко часа. В мъчителни моменти като този Гавраил беше убеден, че тази работа с любовта има много повече недостатъци, отколкото предимства. И че Бог, когато е сътворявал любовта, такава несъвършена, каквато е, вероятно се е намирал в лош период.